Искаше й се да погледне настрани към косия ъгъл, под който падаше светлината, но й се спеше твърде много, за да направи нужното усилие. Сякаш самите й очи отказваха да се размърдат. Беше като един уикенд в Куинс, когато беше съвсем млада, неделя сутрин е, точно след зазоряване, тя пролазва в леглото си, уморена до смърт след гребането цяла нощ по реката. Взели бяха такси на връщане и момичешката им врява постепенно беше утихнала до уморено спокойствие, докато се движеха по заспалите улици и слизаха една по една пред домовете си. Промъква се до тяхната къща, плъзва картата-ключ през четеца на ключалката и — както може да се очаква — заварва Мурад в кухнята, по пижама, вече е станал и се опитва да изглежда скандализиран, крайно неуспешно. Тя му мята една от дяволитите си усмивки, открадва си малко сирене и маслини от чинията му, отпива от чая в чашата му. Той заравя ръка в косата й, разрошва я леко, после я притегля за прегръдка. Мечешка прегръдка, плюс наболата му брада, която я дращи по бузата. После тя хуква по стълбите към стаята си, прозява се така, че й пукат ушите, и едва не се спъва в собствените си крака от умора. На площадката спира, поглежда назад и го вижда да стои долу и да я гледа с толкова обич и гордост, че тя забравя за умората си и сърцето й започва да препуска.
— Гледай да се наспиш, Севги.
Мята се в леглото си полуоблечена, мускулите я болят. Завесите не са дръпнати докрай и косата слънчева светлина се вмъква през пролуката, но няма начин това да й попречи, защото сънят буквално затваря клепките й. Няма начин…
Слънчевата светлина отвън.
Големите и малките болки — забравени. Следва дългото, стоплящо спускане към спокойствието.
А стаята и всичко в нея нежно изчезват, като Мурад, който затваря вратата на спалнята й.
Когато се свърши, когато очите й окончателно се затвориха и дишането й спря, когато Мурад Ертекин се наведе над нея, разтърсен от неудържими хлипове, потърси с пръсти пулс на шията й и кимна, когато се свърши и нямаше какво повече да прави там, Карл си тръгна.
Остави Мурад Ертекин да седи при дъщеря си. Остави Нортън да стои и да трепери, като бодигард с висока температура, отказал да напусне поста си. Остави ги и тръгна по коридора сам. Сякаш газеше през висока до коленете вода. Хора минаваха край него, повечето правеха крачка встрани, стреснати от застиналото му лице и целенасочената му походка. Зад него не избухна паника, не се разтичаха лекари и сестри — Мурад знаеше как да заобиколи протоколите на медицинското оборудване, за да не се разпищят тревожно, когато жизнените показатели на Севги се сринеха изведнъж.
Така или иначе, скоро щяха да разберат. Нортън беше обещал да се оправи с ръководството на болницата. Това беше по неговата част. Карл беше свършил своята — направил беше онова, което умееше най-добре.
Вървеше към изхода.
Спомените подтичваха след него, от страх да не изостанат.
— Не знам какво има отвъд — казва тя, когато лекарството започва да действа. — Но ако поне малко прилича на това, значи става.
А после, когато клепачите й натежават:
— Ще се видим в градината, нали така, рано или късно.
— Да, с плодовете и поточето под натежалите клони — казва й той, макар че устните му са изтръпнали и почти не ги усеща. Гласът му изведнъж е предрезгавял. Сега само той й говори. Нортън стои мълчалив и вдървен, безполезен. Мурад Ертекин е паднал на колене до леглото, притиснал е лице в ръката на дъщеря си и сдържа сълзите си с цената на усилие, което го разтърсва при всяко вдишване. Карл мобилизира докрай силите си, за да не млъкне и той. Стиска ръката й. — Спомняш ли си, Севги? Слънчевата светлина през клоните.
Тя също стиска ръката му, едва-едва. Засмива се, макар звукът да е толкова тих, че само напомня на звук.
— И девиците. Не забравяй за тях.
Той преглъща с усилие.
— Да, гледай да остане някоя и за мен. Ще дойда при теб, Севги. Ще те настигна. Всички ще дойдем.
— Шибаните девици — сънено мърмори тя. — Кому са притрябвали? Трябва да ги учиш на всяко шибано нещо…
А после, накрая, точно преди дишането й да спре:
— Татко, той е добър човек. Чист човек.
Той отвори със замах вратите на отделението и продължи нататък, хората по коридорите бързаха да му направят път. Намери стълбите и хукна надолу, търсеше изход.
Макар да знаеше, че изход няма.