— Знам, сетих се. — Нортън изричаше ругатни така, както скъперник харчи кредити — само при крайна и неизбежна емоционална необходимост или когато цитира другиго. Проблемът му обаче изглеждаше по-скоро от лингвистично, отколкото от морално естество, защото не показваше особено смущение или неодобрение, когато цитираше други хора или когато Севги ругаеше, което напоследък се случваше често.
— И защо не ми се обади по-рано?
— Опитах. Ти не отговаряше.
— Хм.
— Да. Така че те покрих пред Никълсън, ако за това се чудиш. Казах му, че си някъде в центъра да проверяваш информация за обира на Спринг Стрийт и че ще се чакаме на терминала.
Севги кимна. Наум.
— Благодарско, Том. Задължена съм ти.
Задължена му беше, и то не отсега. През последните две години беше натрупала голям дълг към него, но нито тя, нито той биха го признали на глас. Дългът лежеше неизречен между тях като съучастник, като семейство. А и Никълсън си беше задник, по този въпрос двамата нямаха никакви разногласия.
— Мислиш ли, че има оцелели? — попита Нортън.
Севги гледаше през прозореца към гъстия трафик и си припомняше факти от досието.
— „Гордостта на Хоркан“ е от петата серия. Пригодени са да издържат катастрофи при кацане на Марс, а там няма океани.
— Да, но пък гравитацията е по-слаба.
Сълза на нюйоркската полиция ги изпревари бавно. Панелите бяха на непрозрачен режим — с изключение на шофьорския прозорец, който беше полуотворен. Млада полицайка седеше отпред, превключила беше системата на ръчно управление и шофираше лениво, опряла едната си загоряла ръка на прозореца. Говореше с някого, но Севги не можа да види дали събеседникът й е в колата, или в другия край на аудиовръзката. Под козирката на лятната си уебларна шапка жената изглеждаше небрежно компетентна и делова. Това незнайно защо напомни на Севги за Хулия. Наистина трябваше да й се обади някой път, да види как е и какво прави напоследък, дали е издържала сержантския изпит, дали още мъкне всяка събота вечер стегнатото си дупе, истински магнит за мъже, на моста над Босфора. Да седнат някъде, да си припомнят добрите стари времена, да пийнат бира.
При мисълта за бира си спомни за миризмата в кухнята и й се догади. Побърза да разкара носталгията. Патрулката мина в друго платно и скоро се изгуби от поглед. Севги пробва да изцеди малко компетентност и от себе си.
— Криогенната течност би трябвало да поеме част от сътресението при удара — бавно каза тя. — А и фактът, че се е приземил що-годе цял, говори за някакъв вид контролирано падане, нали така?
— Някакъв вид.
— Получили ли сме нещо от кораба, преди това да се случи?
Нортън поклати глава.
— Нормалната заявка за кацане към Каку, емисии при нормални интервали. Нищо особено.
— Супер. Кораб-призрак до последно, мамка му.
Нортън вдигна ръце, разпери пръсти и започна да стене гробовно. Севги едва овладя напушилия я смях.
— Не е смешно, Том. Не разбирам защо ония от Ръба не са го изпарили още щом е преминал раздела. Нямаше да е първият път, когато правят въздушен трафик на конфети само защото не са им отговорили любезно, идиотите им с идиоти.
— Може би са решили, че на кораба има оцелели — каза Нортън съвсем сериозно.
— Да бе.
— Виж, надявам се да прекроиш това си отношение, преди да пристигнем, млада госпожице. Местните едва ли ще ни посрещнат с отворени обятия и няма нужда да ги предизвикваме допълнително. В крайна сметка наша консерва им е паднала на главите.
Тя сви рамене.
— Плащат данъци на КОЛИН също като нас. Консервата е и тяхна.
— Да, но наша грижа е такива неща да не се случват. Точно по тази причина и те плащат данъци.
— Говори ли с някой от тях, между другото?
Нортън поклати глава.
— С човек — не. Преди да тръгна, пробвах да се свържа с който там е поел случая, но ударих на машина. Стандартен телефонен интерфейс. Каза, че на летището щели да ни чакат от Службата за сигурност на Ръба. Двама от цивилните им агенти, Ровайо и Койл.
— Идентификация пратиха ли?
Нортън се потупа по гърдите — там, където се падаше вътрешният джоб на сакото.
— Имам я на твърд носител. Искаш ли да я видиш?
— Може.
Ченгетата от Ръба бяха балансирано подбрани по пол и етнос. Зад етикета „инсп. А. Ровайо“ се криеше тъмнокожа млада жена от афролатински произход: гледаше от снимката със стиснати челюсти и още по-стиснати устни в очевиден и твърде неуспешен опит да прикрие хубостта на бадемовите си очи и плътните устни. В противоречие със свирепото й изражение косата й се къдреше гъста и по-дълга, отколкото биха я търпели в нюйоркската полиция. Под нея, на същия принтиран лист, инсп. Р. Койл се мръщеше много по-успешно, макар и с размити черти: на средна възраст и от бялата раса. Косата му сивееше и беше подстригана съвсем късо, почти по военному. На снимката се виждаше само до раменете, но човек оставаше с впечатлението за изключително едър мъж, много силен и много нетърпелив.