— И доставка през границата на всичкото отгоре. — Гватемалеца си пое шумно дъх, което прозвуча като плюнка върху нагорещена скара. — Това бие към първите места в списъка с услугите, евробоклук. Големи рискове и много високи залози.
— Нелицензирана марстехска продукция. — Карл пусна думите като бомби в изпълнената с очакване тишина в другия край на линията. — Чу ли какво ти казвам?
— Не ми е от голяма полза тук, вътре. — Но вълнението се долавяше ясно под уж небрежния тон на Гватемалеца.
— Е, тогава ще се наложи да я шитнеш навън по някакъв начин. Току-виж парите ти стигнали и да омаеш някой на ниво прокуратура. Или пък ще посееш семена тук-там, а реколтата ще я ожънеш в бъдеще. Човек като теб със сигурност ще знае как най-добре да вложи капитала си. Е, ще ми намериш ли Проклятието, или не?
Пак мълчание, което обещаваше да е кратко. Карл внезапно хвърли поглед през рамо. Нещо беше задействало вътрешната му аларма. Пространството зад него тънеше в полумрак чак до стълбището към кулата. Бордюри от тъмнеещи декоративни храсти. Нищо особено. Той раздвижи рамене и усети възлите от събираното с дни напрежение. Гватемалеца заговори в ухото му:
— Обади ми се след два дни. И си мисли за много голямо число.
И затвори.
Карл сгъна телефона-еднодневка и се заслуша в лекото припукване, с което веригите в апарата дадоха на късо и се стопиха. Издиша продължително и се облегна на стената. Раменете му увиснаха. Напрежението впи пръсти във врата му. Меките крайбрежни възвишения се очертаваха смътно от другата страна на залива. Той впери поглед в последните оранжеви проблясъци на деня по склоновете им, изпълнен с неясен копнеж, чийто обект му убягваше упорито. Корпусът на телефона беше топъл в ръката му от вътрешното топене и въздухът наоколо изведнъж му се стори още по-студен.
— Целиш се много встрани от целта.
Тялото му премина в бойна стойка още преди да е завършил обръщането, ръката му стисна инстинктивно телефона, сякаш можеше да му послужи някак за оръжие.
Тя стоеше при дърветата и Карл разбра, че неясната тревога отпреди малко е била задействана от погледа й. Жената тръгна напред с разперени ръце и обърнати нагоре длани, демонстративно празни. Карл познаваше стойката, гласа. Този път не си беше направила труда да изрисува лицето си.
— Здрасти, Рен.
— Добър вечер, господин Марсалис.
Спря на три метра от него. С леко разтворени крака, стъпили здраво на всемента, ботуши с набити кабари, които предполагаха железни налчета в предния край на подметката. Черни пилотски панталони с джобове на бедрата, обикновено сиво яке с цип, вдигнат чак до високата яка, която подчертаваше релефните извивки на лицето й, косата й — прибрана назад, така че да открие бледото й тясно лице. Той я огледа отгоре до долу за скрити оръжия — не видя нищо подозрително, а и да беше скрила някое под дрехите си, не би могла да го извади навреме.
Заряза бойната стойка и изправи гръб.
— Умно — отбеляза тя. — Дойдох да помогна.
— Ами помагай. Седни с кръстосани крака и с ръце на главата и не мърдай, докато се обадя на ССР.
Тя го удостои с бегла усмивка.
— Боя се, че не съм в чак толкова щедро настроение.
— Да съм казал, че имаш избор?
Нещо се промени в очите й и в начина й на дишане. Усмивката се издигна отново на лицето й, но този път беше усмивката на адреналиновото було, прелюдията към дилемата дръж или беж. Не се опита да я прикрие, напротив, прати му я в небрежни количества, които по любопитен начин повтаряха посланието на показно отворените й длани. Изведнъж го обзеха съмнения в способността му да се справи лесно с нея.
Той се изкашля да прочисти гърлото си.
— Браво. Как го правиш?
— С много упражнения. — Усмивката се стопи, прибрана настрани за следваща употреба. — Ще говорим ли, или ще си отприщиш генетиката отгоре ми?
Сети се за Неван. Изпочупени стъкла и кръв. Нощните улици на Истанбул, пеша назад към Мода Кадеси и…
Сложи турникет на спомена и го стегна докрай. Изкриви лице в гримаса.
— За какво искаш да говорим?
— Какво ще кажеш да ти връча случая на тепсия?
— Вече ти казах, че не съм ченге. А и защо би го направила? Доколкото си спомням, ти си в отбора на Манко Бамбарен.
Наблюдаваше зорко лицето й. Никаква реакция при името.
— Хората, за които работя, ми духнаха под опашката — каза тя. — Задай си въпроса защо оставих Мерин да се бие сам с теб.