— Не знам — и не ме интересува особено. Което важи и за твоите приятели от Агенцията. За тях ще е достатъчно, че майката е вариант тринайсет. Ще ме подгонят с всичките си налични ресурси. Трябва да се махна, Марсалис. Да се измъкна по терлици и да намеря някое безопасно място.
— Така е. — Той скръсти ръце пред гърдите си, потръпна от студения въздух и се обърна към нея. — От друга страна, имаш едно значително предимство пред Агенцията.
— Сериозно?
— Те нямат представа, че съществуваш.
И някъде в главата му прозвуча гласът на Севги Ертекин.
„Татко, той е добър човек. Чист човек.“
Кармен Рен го изгледа с присвити очи.
— Така е. Засега наистина не знаят, че съществувам.
Карл впери отново поглед в отсрещния бряг. Буца затъкна гърлото му. Севги, Неван, другите. Сякаш целият му живот пулсираше скръбно. Въздъхна.
— Няма да го научат от мен.
49.
Беше малко странно да влезе на живо в офисите на фондация „Човешката цена“. Спомените от виртуалния формат се сблъскваха с реалния интериор на приемната и коридорите. Нямаше я Шарлийн, всъщност нямаше жива душа в приемната, а и стените бяха в по-блед и студен нюанс на синьото, отколкото ги помнеше. Декоративната украса също я нямаше, а кресливите плакати на „Земята първа“, заели мястото й в реалния свят, му се сториха избелели и скучни. А и Джеф, когато излезе да го посрещне, му се стори също толкова изхабен.
— В плът и кръв — каза той и преметна за миг ръка през раменете на брат си. — Приятна изненада.
Нортън го прегърна на свой ред.
— Да, само че съм тук по работа, уви. Трябва ми професионалният ти съвет, отново. Това е Карл Марсалис. Марсалис, брат ми Джеф.
Джеф се здрависа с тринайската, без да му мигне окото.
— Разбира се. Трябваше да ви позная от репортажите по новините. Хайде да отидем в кабинета ми.
Тръгнаха по друг коридор, а не по онзи, който Нортън помнеше от виртуалния формат, а и преходът, разбира се, не беше толкова рязък. Минаха покрай врати с евтини пластмасови табели, които даваха представа за ежедневната дейност на фондацията: „посттравматична терапия“, „отдел връзки с бреговата охрана“, „финансиране“… Една от вратите беше отворена и Нортън зърна набита азиатка, която гледаше унесено с празен поглед и пиеше нещо от картонена чаша с крещящо лого. Жената вдигна вяло ръка, когато минаха покрай офиса, но не каза нищо. С изключение на това мястото изглеждаше съвсем пусто.
— Спокойно е тази сутрин — каза Марсалис.
Джеф хвърли поглед през рамо.
— Да. Е, още е рано. Току-що преодоляхме сериозна криза с финансирането, така че пратих всички да се прибират със заръката да отпразнуват победата и да не бързат за работа. Насам.
Вкара ги в кабинет, на чиято табела пишеше „Дирекция“ и нищо друго, после затвори внимателно вратата. И тук имаше разлики с в-формата, интериорът беше решен в по-наситени нюанси на сивото и червеното, диванът беше същият, но обърнат с гръб към прозореца и на известно разстояние от него, отпред имаше ниска масичка. Разните дреболии бяха разместени или подменени. Снимката на Меган беше изчезнала от бюрото, заменена от по-малка снимка на децата. Джеф им махна към дивана.
— Настанявайте се. Как се отнасят към вас в КОЛИН, господин Марсалис?
Тринайската сви рамене.
— Е, нали ме измъкнаха от джизъслендския затвор.
— Да, това май се брои за доста щедра начална оферта. — Джеф седна срещу тях и се усмихна уморено. — Какво мога да направя за вас, момчета?
Нортън се размърда притеснено.
— Какво знаеш за черните лаборатории „Харбин“?
Вдигнати вежди. После Джеф издиша шумно и продължително.
— Не много, в интерес на истината. Почти нямаме бегълци оттам. Твърде на север и твърде далече от морето, И сериозна охрана на всичкото отгоре. Но и малкото, което знаем, говори, че оттам идват продуктите с най-високо качество.
— Да сте срещали създаден в „Харбин“ вариант тринайсет? — попита Марсалис. — Фондацията ви имала ли си е работа с такъв?
— Господи, не. — Джеф се замисли за момент. — Е, поне откакто работим по новата система. Преди да получим държавно финансиране и преди аз да дойда тук, може и да е имало такъв случай. Ще трябва да проверя в архивите, но честно казано, се съмнявам. Повечето бегълци, които стигат до нас, са несполучливи варианти от експерименталните лагери. Не че ги пускат директно, но не ги и интересува особено какво ще стане с тях, така че за тях е по-лесно да се измъкнат, да откраднат рибарска лодка или нещо подобно, понякога дори се промъкват тайно на някой кораб. Само че създадените в „Харбин“ варианти обикновено са изключително ценни, а вероятно и твърде лоялни. Едва ли биха предпочели да избягат дори ако степента на охрана го позволяваше.