Севги сви рамене и каза само:
— Ще видим.
Видяха.
Койл и Ровайо ги посрещнаха на суборбиталния терминал на международното летище в Сан Франциско с формално здрависване и машинка за сканиране на ирисите. Такава била стандартната процедура. Нортън изгледа предупредително Севги, която видимо фучеше отвътре. В Ню Йорк не посрещаха така колегите си полицаи. Тук беше трудно да се прецени дали ги тормозят нарочно, или просто им е такава практиката. Койл, който беше точно толкова едър и лаконичен, колкото изглеждаше на холоснимката, представи набързо себе си и колежката си. Оттам нещата пое Ровайо. Приближи се поред към всеки от двамата, разтвори клепачите им с топли и леко загрубели пръсти, прекара скенера пред ирисите им и отстъпи назад. Всичко беше направено със сдържана компетентност и насред потоците от пристигащи пътници, толкова небрежно, че напомняше за обичая на европейците да се мляскат по бузите за щяло и нещяло. На Нортън обаче май му хареса. Ровайо подмина усмивката му без грам внимание, погледна зелената светлинка на скенера и го прибра в чантата си. Койл кимна към ескалаторите в дъното на залата за пристигащи и каза лаконично:
— Насам. Към хеликоптера.
Повозиха се в мълчание на ескалатора, после се прехвърлиха на подвижна пътечка, пресичаща стъклените мехури на проводените от бели подпорни трегери горни нива на сградата, после на асансьор, който ги изплю на бетонна площадка. Изящен автокоптер в червено и бяло ги чакаше с бавно въртящи се витла. На изток заливът грееше сребристосив в светлината на късния следобед. Лек вятър правеше жегата поносима.
— Значи вие работите по случая? — пробва се Нортън, докато се качваха на коптера.
Койл го удостои с безразличен поглед и изгрухтя:
— Цялата шибана полиция работи по случая. — И затвори люка. — Код 2347. Полет по план. Да тръгваме.
— Благодаря. Моля, заемете местата си.
Автокоптерът говореше с гласа на Ейжа Бадауи, нисък и меден, и толкова характерен, че човек не можеше да го сбърка с друг дори и в толкова кратка фраза. Севги имаше смътен спомен от статия в някакво списание — вероятно я бе чела в момент на леко умопомрачение, докато е чакала за среща с адвокатите например — за софтуерния договор, който Бадауи сключила с „Локхийд“. Широки пиарски усмивки и ръкостискания, протести на вбесени фенове. Прозявка, после: „Заповядайте, госпожо Ертекин“. Роторите набраха скорост, мърморенето на двигателя се издигна в приглушено звукоизолирано кресчендо от другата страна на прозореца и се отлепиха от площадката. Потънаха в седалките. Автокоптерът се издигна, наклони се и ги понесе към залива.
Севги също направи усилие да завърже разговор:
— Открихте ли нещо по обшивката?
— Сканиращите екипи обработват корпуса в момента. — Кабинката беше със срещуположни седалки и Койл седеше отсреща й, но вместо към нея, гледаше през прозореца. — До довечера ще разполагаме с пълен виртуален образ.
— Бързо действате — каза Нортън, макар да не беше съвсем вярно.
Ровайо го погледна.
— Отвори се работа вътре в корпуса, така че обшивката остана на заден план.
Сащисано мълчание.
Севги и Нортън се спогледаха.
— Вътре? — попита Севги с любезен тон, който не предвещаваше нищо добро. — Отворили сте люковете?
Двете ченгета от Ръба си размениха вещи усмивки. На Севги започваше да й писва цял ден да е най-неосведоменият човек на света. Започваше и сериозно да се вбесява освен това.
— „Гордостта на Хоркан“ е собственост на КОЛИН — тихо каза тя. — Ако сте пипали където не…
— По-спокойно, агент Ертекин — каза Койл. — Когато бреговата охрана стигнала до вашата собственост, някой вече бил отворил люковете. Отвътре. Карантинната херметизация отдавна я няма.