— Там? — попита го Карл от глъбините на безкрайно, помитащо спокойствие. — За Китай ли говориш?
— Да. — Джеф придържаше топката от книжни кърпички до носа си, измъкна с една ръка тапата на бутилката и си напълни чашата догоре. — „Отклик Скорпион“ провеждаше секретни операции в Югоизточна Азия и Китай още от средата на миналия век. Познаваха отлично територията, имаха изградени канали и свръзки, влизаха и излизаха, сякаш си бяха у дома. Новата дейност изискваше просто да се върнат там и да подберат подходящ материал. Преди доклада на Якобсен научните разработки на генетичните варианти изглеждаха бизнесът на бъдещето. А китайците работеха на пълни обороти, защото никой не им подлагаше крак с протести за нарушаване на човешките права, и бяха на път да изпреварят всички. Нашата цел беше да изравним състезанието.
Карл хвърли поглед на Нортън. Той местеше очи из кабинета, замаян, разкъсван между отрицанието и зараждащото се разбиране.
— Човешката цена. Подходящ материал. Ти за хора ли говориш? Боже Господи, Джеф, ти говориш за хора?
Брат му сви рамене и отпи.
— Ми да. Хора, живи тъканни култури, замразени ембриони, лабораторни експерименти, каквото се сетиш. В малък мащаб, но иначе се занимавахме с всичко. Бяхме голяма организация, Том. С огромно финансиране и ресурси.
— Това не е възможно. — Нортън размаха ръце, сякаш избутваше нещо далеч от себе си. — Твърдиш, че „Човешката цена“ е била… че си ръководил „Човешката цена“ като… като някакъв вид пиратска програма за генетични експерименти?
— Не точно. „Човешката цена“ беше последната брънка във веригата, благотворителната й дейност беше параван за оперативната ни дейност тук, в Ръба. По онова време фондацията беше много по-малка, преди да получим официално щатско финансиране и преди аз да поема официално директорския пост. По онова време си беше чиста проба партизанска организация. Няколко транзитни къщи тук-там, няколко крайбрежни производствени комплекса в Сан Диего. „Отклик Скорпион“ беше острието, авангардът, събираха информацията и прибираха стоката. — Джеф впери невиждащ поглед в брат си. — Организираха лабораториите и лагерите.
— Лагерите — замаяно повтори Нортън. — Черни лаборатории тук, в Ръба? Не го вярвам. Къде?
— А ти къде мислиш, братленце? Къде изхвърля Ръба всичко вмирисано?
— В Джизъсленд — каза Карл и кимна замислено. — Ами да, защо не? Предвестници на Симарон и Танака, нали така. Къде ви беше централата? В Невада? Там е хубаво и е близо до границата. Или в Юта?
Джеф поклати глава.
— В Уайоминг. Голяма територия, рехаво население. Няма кой да види какво правим, на никого не му пука, а щатското управление в тази част на света ще ти отхапе ръката до китката, ако им предложиш добри пари, за да им използваш под наем земята. Казахме им, че работим по нов проект за генномодифицирани посеви. — Пак същият изцъклен, невиждащ поглед. — Май не е толкова далеч от истината, ако го погледнеш от определен ъгъл, нали? Така. Подписахме наемен договор за двеста квадратни километра, оградихме ги отвсякъде, с минни полета, скенери, големи табели „Влизането забранено“ и така нататък. — Гласът му спадна до шепот. — Веднъж ходих там. Видях как работят. Перфектна организация и никой наоколо не знаеше, нито се интересуваше какво става.
— И какво стана с всичко това, когато се оттеглихте? — тихо попита Карл.
— Не се ли сещаш?
Чернокожият го изрита мълниеносно под едното коляно. Директорът на „Човешката цена“ изквича и се преви на две. Карл го стисна за косата и удари главата му в масичката. Дръпна я и пак я удари…
Том Нортън скочи, сложи ръце на гърдите му и го бутна назад.
— Спри.
Карл го прикова мълчаливо с поглед.
— Казах спри. Няма да ни е от полза, ако изгуби съзнание.
Джеф се беше свил на пода между дивана и масичката, за да се предпази от ударите. Карл гледа втренчено Нортън още миг-два, после кимна отсечено. Вдигна директора на фондацията и го тръшна обратно на дивана. Наведе се, така че очите им да са на едно ниво.
— Предупредих те да не ми излизаш повече с този номер — каза спокойно. — Какво стана с лагера в Уайоминг, след като „Скорпион“ прекрати дейността си?
— Добре де. — Думите се изляха от Джеф Нортън като през пукната язовирна стена. Носът му кървеше отново, кръвта капеше в шепите му. — Запалихме го. „Скорпион“ нахлу, изби всички — и обектите, и наемния персонал. После заложиха мини, взривиха ги и всичко изгоря до основи. Остана само пепел.