Нортън го изгледа отвисоко с жестока усмивка.
— Така си мислиш. Именно брат ми е пратил скейтърите да те очистят. Пак той ме убеди да измъкна Марсалис от Южна Флорида и да го наема, за да засили натиска върху теб и Онбекенд. Разигравал те е точно както ти си разигравал него.
— Сериозно? — Опитът за усмивка се задържа секунда-две върху лицето на директора. — Каква ирония! Осигурил е както смъртта ми, така и средството, което да я предотврати. Вашето участие също е като подигравка на съдбата, нали, господин Марсалис. Първо ми спасихте живота, а сега го съсипвате. Но пък с хората като вас винаги е било така, нали, от самото начало? Вариант тринадесет, въплъщението на пречистената агресия, нашите спасители и нашето възмездие.
Карл слушаше мелодичния глас на Ортис и поредицата образни метафори внезапно го подсети за Манко Бамбарен и неговите надути речи за пистакосите и човешката история. Зачуди се разсеяно какви ли общи гени имат с Ортис.
— Къде е Онбекенд? — рязко попита той.
— За жалост нямам представа. — Сигурно нещо в стойката на Карл го стресна, защото Ортис повиши леко глас в пристъп на тревога. — Наистина не знам. Повярвайте ми, ако знаех…
— Джеф Нортън каза, че се е върнал на платата. При Бамбарен. Точно там си го намерил, когато сте организирали всичко, нали?
— Да, само че чрез организацията на Бамбарен. Съгласете се, че не можех да отида лично. Онбекенд дойде при мен, тук, в Ню Йорк. Появи се една вечер, промъкнал се беше като призрак през охранителните системи на дома ми. — Впери поглед през прозореца и потръпна. — Като зъл дух, който съм призовал. Още тогава трябваше да се досетя. Легендите и митовете ни неслучайно проповядват едно и също от хилядолетия. Никога не призовавай нещо, което не можеш да контролираш.
— След това трябва да сте поддържали пряк контакт — върна го към реалността Карл. — Иначе не би могъл да го пуснеш по следите ми след арестите на „Котката“.
Ортис пробва нова усмивка. Тя забуксува и угасна безславно.
— Повярвайте ми, господин Марсалис, положих неимоверни усилия да предотвратя това. Аз не съм неблагодарен човек, а вие спасихте живота ми. Но реши ли нещо, Алън Онбекенд е като природна стихия. Вече бяхте заплашили негов близък човек в Арекипа и той искаше смъртта ви. Опитах се да ви изтегля от обхвата му, поисках от АГЛОН да ви отзоват, но явно и вие, по свой начин, сте също толкова упорит, колкото и другите тринайски. Отказахте да се подчините. А Онбекенд действаше толкова бързо, че не ми остана време да направя нещо друго.
Шокът го блъсна право в главата.
— Ти си накарал Ди Палма да ме отзове?
— Да, господин Марсалис. — Ортис въздъхна. — И не само тогава. От самото начало Джанфранко ди Палма имаше инструкции да ви отстрани от случая по най-бързия възможен начин. Уви, не предполагахме, че ще вложите толкова плам в едно разследване, което по никакъв начин не ви засяга.
Карл си спомни клиниката на АГЛОН в Истанбул. Мехмед Тузку и дипломатичните му опити да го изведе от страната. Неговият отказ и шепата неубедителни причини, които беше изтъкнал, беше хвърлил като прах в собствените си очи. Но основната причина винаги беше една. Севги Ертекин, дори тогава.
— Грета Юргенс ли е „близката“ на Онбекенд? — попита разсеяно той.
— Така изглежда. Интересна двойка, нали? Ако не друго, свързва ги фактът, че И двамата са обект на хормоналната омраза, за която останалата част от човечеството, изглежда, постоянно си търси мишена.
Нортън гледаше втренчено Ортис и явно мислеше в друга посока.
— АГЛОН вече ти прави услуги? Толкова надалеч ли са стигнали пипалата ти?
— Том, номинацията ми за генерален секретар е сигурна. Въпросът е решен на всички важни нива. Догодина ще поема поста, ако ме оставите жив. — Вдигна слепените си длани, почти като в молитва. — Не разбирате ли, че именно това се опитвах да запазя? Мислите, че съм бранел единствено личните си интереси? Не е така, моля ви да ми повярвате. Посветих последните шест години от живота си на опити да постигна сближаване между Колониалната инициатива и ООН. Да постигна компромис по отношение на марсианските закони и някакво сътрудничество в управлението. Да озаптя корпоративната алчност и да я впрегна в европейски социален модел. Да сваля бариерите между нас и китайците, вместо да строя стени и огради. Направих всичко това с надеждата, че има и друг начин, че не е задължително да пренасяме безумствата на изолирания си, изграден от национални държави планетарен дом и на първия нов свят, до който достигнахме, че не е задължително да изграждаме на нова сметка същата глупава и пълна с омраза обществена структура.