Чуйте, съберете се, грабвайте вилите.
Звярът е на свобода!“
52.
Спешният екип наистина пристигна бързо — нямаше и две минути, откакто микродатчиците под кожата на Ортис и сирените в апартамента се бяха включили. Доста преди това обаче двамата мъже и жената от колинската охрана чуха алармите и влетяха в апартамента. Завариха Ортис в стола му, килнат на една страна, Нортън и Марсалис — прави до него.
— Господине? — обърна се жената към Нортън.
— Блокирайте целия етаж — каза й разсеяно той. — Обадете се за подкрепление, сами няма да се справите. И не искам никой, дори полицията, да се качва тук без мое позволение.
— Но, но…
— Действайте. — После се обърна към Карл. — Ти по-добре тръгвай.
Карл кимна, погледна за последно Ортис и мина покрай тримата охранители, които несъзнателно бяха стеснили кръга около тялото на директора. Излезе от стаята, без да поглежда назад, тръгна по коридора и налетя на спешния екип, юрнал се с животоспасяваща скорост и пълен набор реанимационно оборудване към апартамента.
Дръпна се да им направи път.
Излезе от болницата и тръгна бързо, извървя две пресечки на запад и четири на юг, докато не се изгуби в огряната от слънцето градска врява. Съблече затворническото яке, извади от джоба му пакета еднократни телефони, после го сви на топка с хастара навън и го хвърли в първия рециклиращ контейнер, който видя. Студът го захапа през ризата, но в джобовете си имаше одобрен от КОЛИН кредит. Имаше и време.
Спря на един ъгъл, погледна си часовника и прецени колко време ще му трябва да стигне до суборбиталния терминал на летище „Кенеди“. Надяваше се Нортън да устиска нещата от своя край.
После извади нов телефон от пакета, включи го и зачака покритието. Бръкна с другата си ръка в джоба на панталона и измъкна снимката и списъка с номера, които Матю му беше продиктувал предната вечер.
— Добре, Сев — измърмори под нос. — Хайде да го направим.
Жената пристъпи в полутъмния бар, неуверено, но и не съвсем. В крайна сметка бяха на нейна територия — Долен Манхатън, само на две пресечки северно от Уол Стрийт и сградата, където се помещаваше отделът за инфопрестъпления към нюйоркската полиция. Не беше изминала голямо разстояние.
Две малки крачки, колкото вратата зад нея да се затвори, след това спря и огледа помещението. Той вдигна ръка, когато погледът й се плъзна по редицата сепарета срещу бара. Жената не отвърна на жеста му, не тръгна към него. Самотният наквасил се костюмар, пуснал котва на едно столче в края на бара в компанията на поредното си мартини, я проследи замаяно с поглед. Сигурно си струваше да я позяпа човек, помисли си Карл. Дългокрака и стройна под семплото облекло, с наперена походка и изправен гръб. Лампата със старомодна електрическа крушка в средата на тавана огря в златисто косата й, разкри за миг хубостта й на мажоретка. Не се беше променила много спрямо снимката.
— Ейми Уестхоф?
Той се надигна от мястото си, когато тя наближи сепарето, и й протегна ръка. Ръкуваха се; тя го гледаше изпитателно.
— Да. Агент… Ди Палма, нали?
— Същият. — Показа й служебната си карта от АГЛОН, държеше я така, че да види снимката, но не и името. Направи угрижена физиономия, за да отвлече вниманието й, докато прибираше картата. — Дошла сте сама?
Тя махна небрежно, докато сядаше срещу него, и побърза да го излъже.
— Ами, партньорът ми е зает с… работи по нещо друго в момента. Не можа да дойде. Споменахте, че става въпрос за ареста на Етан Конрад отпреди четири години. Честно казано, не виждам какво общо може да има това с мен или с отдела ми.
— Е, не е кой знае какво. Попадна ни нещо и реших да проверя. Но… да ви поръчам ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. Дежурна съм и трябва да се връщам на работа. Дали не може да побързаме?
— Разбира се. — Карл отпи от уискито си. — В интерес на истината, тук съм повече или по-малко неофициално. Очевидно е, че не се намираме на територия на ООН, нали така.
— Но не сме и много далеч обаче.
— Да, вярно е. — Карл остави чашата и отпусна ръце в скута си. — Е, предполагам, че сте запозната със случая. Разбрах, че сте имали нещо като връзка с Етан Конрад още преди да се разбере какъв е той.
— Така е, имах — каза тя с известно напрежение. — Доста преди някой да разбере за него.