Имаше основание. Имиграционният отдел на ССР се славеше като най-смотаното и бедно подразделение на огромната организация и грозният интериор на наблюдателната стая го потвърждаваше мълчаливо. Покрай задната стена бяха наредени сиви гардеробчета от пресована въглеродна сплав; разнородни, но иначе до една евтини маси и столове заемаха половината от тясното пространство, останалото се падаше на маса за билярд с оранжева тапицерия. Очуканите и издраскани щеки висяха на пластмасова окачалка, приковани към стената като група заподозрени; до тях се кипреха два автомата, а съдържанието на слабо осветените им витринки приличаше повече на опасни за живота отпадъци в изолационни контейнери, отколкото на храна или напитки. На тавана бяха монтирани лазерни осветителни панели, от най-евтините, онези с призрачната светлина, а дългият прозорец за наблюдение предлагаше изглед към трафика три етажа по-долу. Невзрачна врата в дъното извеждаше към килиите.
Седяха тук отпреди да се стъмни.
Карл стана и тръгна да обикаля стаята, сигурно поне за петнайсети път. Имаше чувството, че атмосферата на това място е започнала да попива в дрехите и в душата му, а от това настроението му не ставаше по-добро. Боядисаните в жълто стени бяха демонстративно занемарени, издраскани на стотици места в близост до билярдната маса, като спомен от нечий гняв след безчет несполучливи удари. Тъжни плакати безуспешно се опитваха да разчупят еднообразието, от информационни табла на ССР и оперативни комюникета до еротични разпечатки и обявления за местни културни прояви и фиеста-нощи из клубовете по пътя към Блайт. Нито едно от предложенията не изглеждаше интересно, още по-малко при петнайсетата му обиколка.
Кофти място да си вземе сбогом с Нортън.
— От полицията още ли те тормозят? — попита той.
Нортън махна с ръка.
— Тормозят ме, я. Искат да знаят къде си. Защо изобщо си си тръгнал. Казах им, че официално помагаш на КОЛИН с вътрешното разследване и защитата на свидетели е част от сделката. Не ми повярваха, но пък те са си ченгета, нали така. Не са в позиция да оспорват вътрешните дела на корпорацията.
— Други въпроси задават ли?
Служителят на КОЛИН отклони поглед. Така и не беше попитал какво толкова е забавило Карл в Манхатън.
— Не. Защо, има ли нещо друго, което трябва да знам?
Карл се замисли сериозно над така поставения въпрос.
— За което трябва да знаеш? Не. Нищо друго.
Новината за смъртта на сержанта от нюйоркското полицейско управление Ейми Уестхоф се беше появила с големи букви тук-там по вестниците, но Нортън едва ли разполагаше с достатъчно време и енергия да проследи евентуалната връзка на убитата със Севги Ертекин. Четири години бяха много време, а и Карл беше сигурен, че е покрил следите си добре. Беше взел предохранителни мерки, когато й се обади, а собственото й чувство за вина беше свършило повечето работа.
— Честно казано — измърмори умърлушено Нортън, — повече ме притесняват онези от „Вейл Корнел“. Там са вложени сериозни средства, има хора със сериозни връзки по високите етажи, както и нахъсан медицински персонал, на който не му е приятно да губи пациенти при мистериозни обстоятелства. Да не споменавам, че личният лекар на семейството на Ортис има кабинет там.
— А спешният екип?
— Те не са проблем. Всичките са младоци, тепърва ще градят кариера и са наясно как би изглеждал един процес за лекарска грешка в автобиографиите им, дори ако са призовани само като свидетели. Накарах ги да обявят, смъртта на Ортис още там, после им казах, че нямат повече работа с тялото, и ги изгоних. Да им беше видял лицата само — нямаха търпение да се измъкнат от стаята.
Карл спря пред едно обявление. „Дебелите мъже са по-трудни за отвличане“ — Марсианска мемориална зала, Блайт, 25 ноември. Почти три седмици имаше дотогава. Зачуди се къде ли ще е самият той, когато дебелите мъже излязат на сцената. Изкъшка мисълта почти без да й обърне внимание.
— Измисли ли вече обяснение за смъртта на Ортис?
Нортън сведе поглед към остатъците от отдавна изстиналото си кафе.
— Вариации по тема. Неочаквано вирусно замърсяване от подкожните датчици. Или интерфейсна несъвместимост — тялото му е отхвърлило наноремонтната рота, която са му имплантирали, и понеже е бил твърде слаб, не е издържал алергичния шок. Във всеки случай няма причина за притеснения. Хоакин Ортис ще бъде погребан като истински държавник, с речи и тюхкания заради преждевременната му смърт, а сигурно и паметник ще му издигнат някъде. Нищо от случилото се няма да излезе наяве, никога. КОЛИН умее да крие мръсните си ризи.