Намери си местенце, където да седне и да вижда каньона чак до хаотично струпаните планински възвишения отвъд. Слънчевата светлина разсичаше ридовете и подпалваше въздуха в нереални оттенъци. И сякаш това беше чакала, Севги Ертекин дойде в мислите му.
Беше същото чувство като при панорамната стена, когато гледаше как светлината умира над хълмовете отвъд залива; същото, което го беше обзело на Бруклинския мост, когато напускаше манхатънските каньони. Седна и се остави на чувството, а заедно с него се прокрадна и усещането за разбиране, съзнателна мисъл, настигаща го безвъзвратно така, както той беше настигнал Грей. Може да беше от кодеина, задействал някой синаптичен бутон в мозъка му и вдигнал бариерата пред разбирането. Севги я нямаше — ако не друго, поне това мозъкът му беше в състояние да преработи успешно. Но не и че е мъртва. Това просто не беше по силите на древния му централноафрикански прародител и гените, които му беше оставил в наследство. Хората не спираха да съществуват просто така, не изчезваха в небитието с едно щракване на пръстите. „Когато хората ги няма — настояваше някаква дълбоко програмирана част от съзнанието му, — това е, защото са някъде другаде, нали така? Е, Севги я няма. Добре. Значи трябва да разберем къде е отишла, за да отидем там и да я намерим, да бъдем с нея и най-сетне да се отървем от тази шибана болка.“
„Така.“
„Онези хълмове, дето умират в мрака от другата страна на залива — дали може да е някъде там? Или сред всичкото стъкло и стомана в края на моста може би? Или, добре де, може пък да е някъде в тоя шибан каньон, или пък отвъд планините ей там. Може там да е. Оттатък пламналия в нереални оттенъци въздух, нейде в небитието, стои и те чака.“
За пръв път в живота си разбра защо за преживните е толкова трудно да отхвърлят идеята за живот след смъртта, за някакво „друго място“, където отиваш, след като си тръгнеш оттук.
А после, след като надви собственото си програмиране и разбирането най-сетне улегна в главата му, чувството, което това разбиране уж трябваше да обясни, се стопи като ланшен сняг и на негово място остана само суровата болка в гърдите и смъдящият мехлем на омразата.
И от нищото, сякаш в отговор на въпросите му, се появиха хеликоптерите.
Бяха два, търговски машини без опознавателни знаци, спускаха се през кристалния въздух на каньона с тромавата безцеремонност на конски мухи. Направиха две шумни обиколки, снишиха за кратко носове, улавяйки слънцето в наведените си под ъгъл шеметни перки, а после заеха позиция над реката срещу хижата. Карл ги наблюдаваше безучастно през панорамния прозорец. Имаха достатъчно товароподемност за поне десет бойци, ако не и повече. Не се показа — остави на пръснатите по земята трупове да нарисуват желаната картина. Хеликоптерите повисяха малко, после се снишиха. Накрая Карл взе една от карабините и пусна кратък откос през прозореца към тях. Реакцията не закъсня — хеликоптерите набраха височина и избягаха надолу по реката, навярно в търсене на безопасно място, където да кацнат.
Карл знаеше, че пътеката отива натам, спуска се назад към реката покрай друга скална стена. Сигурно щяха да дойдат оттам и да се възползват от естественото прикритие до самия ръб на разчистеното пространство пред хижата, като повторение на собствения му заход от противоположната посока преди няма и два часа. Смръщи чело, опря в рамото си сгъваемия приклад на карабината, примижа през окуляра и завъртя експериментално цевта да покрие периметъра. Сигурен беше, че ще свали всеки, тръгнал към къщата, преди да е изминал и два метра на открито. Можеха да си пробват късмета с масирана атака, но едва ли — не знаеха колко противници са заели позиция в къщата, не знаеха и какво са направили с Грета Юргенс въпросните противници, дали е жива, или е мъртва, дали е на сигурно място в леговището си, или са я смъкнали долу, за да я използват като жив щит.
А и хижата беше костелив орех сама по себе си. Ферер поне за това беше категоричен. „Кучката си има истинска крепост при каньона, пич. Вградена в самата скала, така че не можеш да се спуснеш отгоре, и с гладки стени без кьошета, така че и отстрани не можеш се промъкна. Така де… — Ухили се, с ръце в джобовете на чисто новите си панталони, самоуверен и доволен от сключената сделка. — От какво толкова се пази? Армия ли очаква, или какво? И всичко това, за да може да се наспи, представяш ли си! Виж, не знам с к’во толкоз е стиснала Манко за топките, ама трябва да е нещо много яко, като го гледам как й върви по гайдата. Сигурно прави най-готините свирки на планетата.“