— Но го уби ти, нали така?
Манко гледаше втренчено Онбекенд.
— Какво става? За какво говори той?
— Нищо важно.
— Не ми казвай кое е важно и кое не, Онбе. — В гласа на Бамбарен се трупаше напрежение. Същото изражение се беше изписало на лицето му, когато Онбекенд спомена за преживните. — За какво говори той?!
— Говоря за другия генномодифициран син на Исабела, Манко. — Карл държеше пистолета насочен към Онбекенд. — Яйцеклетката, която майка ти продала на белите, след няколко дни се разделила и проект „Поборник“ се сдобил с две еднояйчни тринайски на цената на една. А това е адски удобно, когато става въпрос за генетични следи на местопрестъпление. Този ти брат обикаляше континента и изтребваше бившите си колеги, а вината се трупаше върху близнака му.
— Не го слушай, Манко. Това са…
— Лъжи ли? — Изражението на Манко подсказа, че въпросът е реторичен. — Направил си такова нещо? Използвал си собствения си брат, за да си покриеш следите?
— Манко, нямах голяма възможност за избор. Казах ти в какво положение ме постави Ортис, казах ти каква опасност…
— Но не ми каза това!
Бамбарен трепереше и гледаше невярващо тринайската, с която деляха общи гени. Лицето му бе сгърчено от едва сдържан гняв.
— Брат? — дрезгаво попита той. — Близнак? Продал си собствения си близнак? След като дойде при мен и аз ти дадох…
— Това не е важно, Манко. Изобщо не го познавах, не се бяхме срещали дори…
— От твоята кръв! — Бамбарен понечи да стане. Карл помръдна предупредително глока и той си седна. Напрегнат беше като натегната пружина. — Бил е от майчината ти кръв! Казах ти, когато дойде при мен, казах ти, че кръвта е всичко. Корпорациите ни крадат душите, разкъсват връзките, които ни правят силни, превръщат ни в непознати, които живуркат самотно в полимерни кутии. Само семейството ни е останало!
— Не и ако си тринайска — мрачно подхвърли Карл.
Последва дълга пауза.
— Манко, чуй ме — каза накрая Онбекенд. — Направих всичко това, за да защитя…
— А на майка ни поне каза ли? — Лицето на Бамбарен беше станало студено и кораво като камъните на Саксайхуаман, гласът му — тих като вятъра. — Каза ли на Исабела, че има още един син?
Онбекенд си изпусна нервите и повиши глас:
— По дяволите, Манко, защо да й казвам?!
— Значи не си?
— Не съм. Той беше на Марс, по дяволите!
Тишината придойде като прилив, като порив, от който свещите угасват. Седяха мълчаливо в сумрака.
— Сигурно не държиш да знаеш как са прилъгали другия ти брат да се върне от Марс, Манко?
Онбекенд се напрегна. Гласът му изстърга.
— Марсалис, предупреждавам те.
— Изобщо не си го помисляй — каза Карл. — Ще те надупча, преди да си си вдигнал задника от стола.
Премести се мъничко по-близо до Бамбарен. Глокът все така беше насочен към тринайската. Босът на фамилията го прикова с поглед.
— Та този твой неподозиран брат, Манко, сключил сделка с марсианските фамилии. Сигурно и за това не си знаел?
— Не беше сделка — изръмжа Онбекенд. — Беше стратегия, измама.
— Добре, нека да е измама. Измама, организирана от твое име, тайта. Другият ти брат трябвало да се върне на Земята като платен убиец на марсианските камори. Все същата история за унищожаването на лиманските фамилии като един вид репарация, така че да се сложи край на прословутата „марсианска обида“ и ти отново да правиш бизнес с Марс. Така беше, нали, Онбекенд?
— Направил си го? — прошепна Манко Бамбарен. — И това?!
— Стига, Манко, сто пъти сме го обсъждали. — Онбекенд махна нетърпеливо. — Е, само на теория, вярно, но…
— Използвал си моето име?
— Непряко. Марсалис, копеле гадно, чуй какво ще ти…
Бамбарен се хвърли през масата към Онбекенд. Тринайската скочи да го отблъсне. Карл вдигна глока и предупредително каза:
— Господа…
Бамбарен, изглежда, не го чу. Опря се с ръце на масата, втренчил поглед в очите на мъжа, когото беше приел за свой брат.
— Използвал си името ми, така ли!?
— Сядай, Манко — каза Карл. — Няма да повтарям.
Ала шефът на фамилията не седна. Обърна се към Карл и глока. Пое си дълбоко дъх.