— Искам да си тръгна веднага — заяви категорично. — Загубих интерес към разговора. Оттеглям протекцията си над Грета Юргенс.
— Стига, Манко, не можеш да…
— Не ми казвай какво мога и какво не мога, изрод такъв! — Бамбарен стана от стола и погледна Карл. — Е? Някакви други претенции към мен имаш ли, черни човеко, или да смятам, че сме приключили?
— Приключихме. — Карл не беше очаквал да се получи чак толкова добре, но щеше да е луд, ако позволеше този неочакван бонус да му се изплъзне. — Тръгни към вратата с ръце на тила. Излез и я затвори. И гледай до десет минути да чуя как хеликоптерите излитат.
Бамбарен сплете пръсти на тила си. Погледна Онбекенд.
— Не го прави — задавено каза тринайската. — Аз съм твой брат, Манко. Вече четиринайсет години съм твой брат, по дяволите!
— Не. — Гласът на Бамбарен беше студен като скалата, в която беше вградена кухненската ниша. — Ти не си ми брат, ти си една грешка. Моя грешка, грешка на майка ми и грешка на бездушните бели. Ти си едно изродено животно, животно, което се вмъкна в семейството ми и ме използва, животно, което жив ме оглозга до кокал. Трябваше да послушам какво ми казваха, когато се появи.
— Ти също ме използва, негоднико!
— Да. Използвах те според предназначението ти. — Бамбарен се изплю на масата пред Онбекенд. — Изрод! Пистако! За мен ти си нищо!
Онбекенд сведе поглед към храчката. После изведнъж скочи.
— Спри, Онбекенд! — Карл удари с длан по масата и му даде знак с глока. — Сядай, мамка му!
Мрачна усмивка разтегли чертите на тринайската.
— Няма да стане.
Карл скочи мълниеносно на крака. Столът се събори зад него, глокът се вдигна пред лицето на Онбекенд.
— Казах…
И Бамбарен скочи върху него като полицейско куче.
По-късно така и не можа да си обясни защо шефът на фамилията му скочи така. Може би заради гнева, насочен основно към Онбекенд, но непряко и към всички тринайски, може би към всички варианти по принцип, или пък към най-близко стоящата жертва. Или пък гняв, породен от несвойственото за него безсилие и принудата да седи безпомощно под прицела на друг човек. Или пък — този вариант му беше най-неприятен — изобщо не бе имало гняв, а двамата, Бамбарен и Онбекенд, просто го бяха изиграли, импровизирали бяха, приспали бяха бдителността му и номерът им беше сработил успешно.
Бамбарен перна глока встрани, изкрещя и заобиколи ъгъла на масата. Пистолетът изгърмя еднократно и съвсем безполезно. Онбекенд беше изчезнал някъде. Бамбарен се хвърли върху него със свирепостта на уличен побойник, мъчеше се да забие пръсти в очите му и да го изрита с коляно в чатала. Карл изпусна пистолета. Двамата се сринаха на пода и се сборичкаха.
Таниндо и мрежата си казаха думата. Бамбарен разчиташе на старите като света умения в уличния бой, но те бяха доста ръждясали от възрастта и дългогодишната липса на употреба. Карл разбиваше с лекота хватките му, поемаше отслабените от уебларната жилетка удари, скърцаше със зъби, когато някой юмрук уцелеше пукнатите му ребра и болката се стрелнеше чак до мозъка му въпреки булото на кодеина. Изръмжа гърлено, отби един ритник с коляно към слабините си, после заби лакът в лицето на Манко. Той се дръпна и Карл заби пръсти под брадичката му. Бамбарен се задави и…
Някъде зад него загърмя карабината. Кратки, контролирани откоси.
Карл се претърколи встрани от Бамбарен към прикритието на масата и столовете. Манко изкрещя нещо, после прогърмяха нови изстрели и крясъкът му замлъкна. Куршумите разораха плота на масата и го пробиха все едно беше от картон. Карл ги чу как рикошират в скалата отзад. Нещо го удари в гърба — парче камък или рикоширал куршум, отбеляза си разсеяно той. „Глокът, шибаният глок…“
… го нямаше. Видя краката на Онбекенд да се приближават предпазливо, с присвити колене, напред и настрани в търсене на позиция за пряк обстрел. Направи единственото възможно — скочи мълниеносно, със сила, подхранена от мрежата и гнева, повдигна масата за единия край и я бутна напред като щит. Онбекенд стреля, масата се катурна като хвърлена карта за игра, невъзможно бавно, и Карл се метна встрани. Карабината изтрещя, куршуми се забиха в него, предпазната жилетка се сви и се затопли от ударите им, силата им го извъртя и го запрати в стената на нишата…
После стрелбата изведнъж спря.
Беше си почти комично. Онбекенд стоеше с внезапно замлъкналото оръжие в ръце. Тихото щракане на презареждането цопна в тишината като звук от капещ кран. Онбекенд сведе поглед към Карл, после към карабината, видя примигващата червена светлинна. Не му беше останало време да провери заряда, явно беше грабнал първото оръжие от купчината на барплота и за зла участ беше попаднал на почти празно.