— Ами да. Така де, естествено. — Направо щеше да се претрепе в желанието си да й угоди. — Това е в Китай, нали? Нещо като китайска провинция.
— Ще им се, мамка им! — изсумтя Рен. — Тайван е остров и е близо до китайското крайбрежие, за това си прав. Но сме независима държава. Записано е във всяко търговско споразумение и във всеки пакт за неразпространение на територията на Тихоокеанския ръб през последните сто години; Онова, което наричат „оранжерийна икономика“ или икономика на протекционизма, със същия статут като Свободно пристанище Анжелин, със същото главоломно производство, заради което никой не смее да се ебава с тях, от страх, че ще свалят ограниченията върху износа, ще наводнят със стоки целия Ръб и ще им сринат икономиката. Там съм израснала.
— И защо тогава си дошла тук?
Тя го изгледа подозрително, макар че въпросът му беше съвсем невинен. Скот не разбираше защо му е на човек да напуска място, където се живее толкова добре, особено ако си отраснал там и го наричаш свой дом.
— Така де — заекна той. — Сигурно не си била щастлива там, знам ли. Но иначе звучи като, сещаш се, като място, където се живее добре.
Тя се усмихна вяло.
— Е, има си и добрите страни. Но дори и в оранжерийните икономики не всички са печеливши. Искам да кажа, че не всички в Свободното пристанище са филмови звезди или специалисти по нанотехнология, нали така?
— На мен ли го казваш? — Думите му бяха напълно искрени, защото беше работил известно време в Свободното пристанище и никога не би се върнал там доброволно.
— Та, както ти казах, не всички са печеливши и ако си сред губещите…
— Не говори така, Кармен. — Скот се наведе със сериозна физиономия през масата. — Само защото се е наложило да отидеш другаде, за да си изградиш по-добър живот, още не значи, че си от губещите. Никой от нас не е губещ, просто търсим възможност да се метнем обратно на коня.
Кармен го изгледа с празен поглед. После порцеланеното й лице се раздвижи в усмивка.
— А, да. Културната пропаст. Не, като казвам „губещи“, нямам предвид същото, за което говорите вие. Имам предвид слепия късмет, един вид лотария. Някои печелят, други губят, а колелото се върти. Нещо такова.
— За което говорим „ние“? — Опита се да скрие колко го е заболяло от думите й. — Кои „ние“?
— Ами момчетата като теб. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Старите американци, солта на земята. От Републиката.
— О, добре. Само че — той си позволи усмивка на превъзходство — не ние сме „старите“ американци, а онези от Съюза, продажните източни боклуци и всичките им приятелчета, подлогите на ООН. Конфедеративната република е Новата Америка. Ние сме възраждащият се от пепелта феникс, Карм.
— Добре де.
— Искам да кажа, че… хм… — Запъна се в търсене на думи, които да не прозвучат обидно. — Виж, знам, че ти най-вероятно не ходиш на църква така, както ходя аз, ти сигурно ходиш в храмове или нещо такова, но в крайна сметка е едно и също, нали? — Остана доволен от начина, по който беше заобиколил безкомпромисния адски огън на пастор Уилям и истеричните му проповеди за Единствения Истинен Христос, поомекнал навярно покрай поредицата по-умерени църкви, които по липса на друг избор беше посещавал през последните две години. — Искам да кажа, че с каквото и име да наричаш Бог, стига да приемаш Бог за свой духовен водач така, както го приема Републиката, то всяка нация, която признава това, е обречена на успех, нали? Рано или късно такава нация ще се издигне високо, без значение какви капани залага по пътя й Сатаната.
Рен го гледаше замислено.
— Ти наистина си, ъъ, християнин?
— Разбира се.
— Значи вярваш, че…
Телефонът й избибипка. Тя го извади и го вдигна до ухото си.
— Да? — Лицето й се изопна, точно както се беше изопнало сутринта при новината за авариралия механизъм за контрол на влажността. — Ясно. Идвам веднага.
Затвори телефона и каза:
— Уорд. Върнал се е и направо е бесен.
„Направо е бесен“ отговаряше на истината само отчасти. Крясъците на Уорд се чуваха през металните стени на контролната зала още от другия край на коридора. Скот вървеше след Рен по тесния проход, опитваше се да не изостава от дългите й и бързи крачки. Би се опитал да мине пред нея и да влезе пръв, в случай че Ночера все още е във войнствено настроение, но коридорът беше толкова тесен, че нямаше място да я задмине, а и…