Вратата се плъзна пред тях. Гневът на Уорд ги заля като разширяващ се звуков мехур, намерил нова пролука. Скот беше свикнал с гръмкия глас на шефа, но този път в тона му се усещаше нещо ново, което надхвърляше обичайните му пристъпи на гняв.
— Какъв е шибаният смисъл на цялото това планиране, щом не можем да…
Видя ги и млъкна. Юлисис Уорд беше едър мъж, голям като мечка, с мускули, развити от часовете плуване под и над вода покрай естеството на работата им, и оплешивяващ по начин, който не се срещаше често от тази страна на границата. Почервеняваше целият, когато се ядосаше, точно както сега, и размахваше ръце да подчертае думите си. Скот не го беше виждал да удря някого, но Уорд често създаваше впечатлението, че подобно развитие на нещата не е напълно изключено. Ночера, в пристъп на благоразумие, му беше отстъпил централното място в контролната зала и сега Уорд стоеше там със стиснати юмруци.
— Ето ни — излишно оповести Рен.
— И сам мога да видя, мамка му! — И сякаш чак сега забеляза Скот. — Ти! Иди на подводния док и погледни въздушните скрубери на „Последен“. По обратния път все едно дишах пръдни, да му се не знае, а накрая стана толкова зле, че едва се сдържах да не изляза на повърхността.
За близо половин секунда, преди да осъзнае идиотизма на подобна мисъл, Скот беше готов да откаже и да остане с Рен, докато Уорд се успокои. Вместо това преглътна и каза:
— Може би е проблем със съвместимостта, заради софтуера, който взехме от, ъъ, „Реколта 8“ май беше…
Уорд го прикова с гневен поглед.
— И можеш ли да го оправиш, ако е това?
— Ами, не, но…
— Знам, че не можеш. Защото не съм те наел да ми се правиш на шибан софтуерен специалист. Така че защо не си завлечеш задника долу, както те помолих, и не се заемеш с нещо, което можеш да поправиш, да ти го… Става ли? Или да ти го обясня с още по-прости думи?
Скот усети как се изчервява. Вдиша дълбоко, после кимна със стиснати зъби и свити устни.
— Хубаво. Защо още си тук тогава?
Скот се обърна и излезе в коридора. Ярост се надигаше в него като гореща вълна. Още един месец, обеща си. Само още един шибан месец и се махам. До днес си беше мислил, че Уорд е свестен, че е истински американец. Вярно, случваше се да им крещи, но кой истински мъж не го прави. Важното беше, че знаеше кога да спре. Сега обаче… Да му говори така, да се държи с него, сякаш е някой току-що преминал границата загубеняк, който е осрал работата, и то при положение че Скот отдавна го предупреждаваше за рисковете при прехвърлянето на оперативен софтуер и че не можеш да очакваш системите изведнъж да се заобичат, без да са преминали проверка за съвместимост.
Беше на стълбите към подводния пристан, когато си даде сметка, че в светлината откъм коридора зад него нещо се е променило.
Спря на първото стъпало и погледна назад.
Висока фигура се приближаваше по коридора и препречваше гледката към тесния проход, който на равни интервали потъваше в сянка, когато непознатият подминеше поредната крушка на тавана и се озовеше между Скот и нея. Типът наистина беше висок, и едър също, и се движеше с някакво свръхестествено спокойствие. Приличаше на човек, който не е свикнал да го спират и на когото не са допаднали табелите в приемната горе, които подканяха посетителите да натиснат звънеца, да седнат и да изчакат човек от персонала, който ще ги обслужи при първа възможност, а вместо това е решил просто да слезе долу и да намери сам каквото му трябва.
Скот вдигна ръка и викна:
— Ей!
Човекът не показа с нищо да го е видял или чул. Вървеше си спокойно по коридора към вратата на контролната зала. Облечен беше с нещо като дълго палто, а едната си ръка държеше вдървено до бедрото, скрита в диплите на дрехата…
И внезапно, като гръм от ясно небе, Скот го присви стомахът. Нещо не беше наред. Този човек вещаеше беда.
Затича към непознатия. Не си направи труда да му извика пак, явно нямаше смисъл. От опит знаеше как ехтят гласовете в затвореното метално пространство на коридора — този тип го беше чул и първия път. А и в прикритата от палтото ръка определено имаше нещо, нещо твърдо.
Срещнаха се при вратата. Краката на Скот омекнаха. Думите, които напираха допреди миг, се спаружиха във внезапно пресъхналата му уста. Той зяпна.
Заради лицето. Мозъкът му даде на късо и само пелтечеше нечленоразделно: „Лицето, лицето…“
Беше излязло направо от комикса „Краят на дните“, който раздаваха всяка четвърта неделя след църковната служба, същия, заради който малките деца сънуваха кошмари, а по-големите получаваха само срещу определен брой червени точки в „Книгата на добрите дела“, водена от пастор Уилям. Същото призрачно лице с хлътнали страни и стисната уста, дългата мръсна коса висеше като рамка покрай ръбатите скули и челюст, същите горящи очи…