Гледецът на Страшния съд. Право от том втори, книжка 63.
Коленете му се разтрепериха. Устата му се движеше… но не можеше да…
Вратата изжужа — досега не беше забелязал, че издава такъв звук при отваряне — и се плъзна. Чуха се гласове, все така гневни.
Палтото се завъртя и дясната ръка на неизвестния замахна нагоре. Нещо удари Скот по главата и той залитна, после се строполи на пода. Светкавица блесна в главата му и остави рояк от искри, ушите му заглъхнаха. Гледецът го прогори за миг, после се отклони вляво към отворената врата на контролната зала. Непознатият прекрачи през прага.
И се чуха викове. Ночера и Уорд, почти едновременно:
— Това е частна собственост бе, идиот, какво…
После внезапна тишина, която прозвъня през мътилката в главата му. После пак Уорд, тотално сащисан.
— Ти? Ти пък какво правиш тук, мамка му!? Какво…
Дълбока мека кашлица… звук, който му беше познат отнякъде. Като тихо кихане, когато си си стиснал носа.
И после писъци.
Обля го студена пот, кожата му стана лепкава от ужас, побиха го тръпки. Както когато скалотрошачът на Дуги Стрейкър захапа ръката на Арън, съвсем същото чувство — писък на агония, на толкова силна болка, че в гласа на нещастника вече няма думи и остава само разръфан писък, който би могъл да излиза от устата на всеки и кажи-речи на всичко.
„Кармен!“
Паническият страх за Рен го изправи на колене, после и на крака. Усети стичащата се през косата му кръв. Залитна и едва не падна, но успя да се подпре на ръба на вратата точно когато тя започваше да се затваря. Механизмът трепна за миг, после поддаде и се върна назад. Скот се изправи и залитна през прага.
Имаше време само за един светкавичен поглед.
Кръв, навсякъде, яркият й цвят се зъбеше от конзолите и стената; две шепи карантия, като онази, която кварталният касапин хвърляше в кофата под тезгяха, се плъзгаха, проточили кървави следи по екраните. Ночера лежеше на една страна, очите му бяха отворени, беше долепил ухо до прашния под като човек, който се ослушва за плъхове в мазето. Още кръв — широка локва с цвят на тъмно вино — се събираше под корема му и пускаше криволичещи в праха пипалца. Над него Рен и непознатият се боричкаха за някакво оръжие с къса цев. Скот се сети какво е, по вида му и по тихия звук на изстрела отпреди малко — един от харпуните за акули „Креси“, които държаха в оръжейния шкаф горе. Който уж трябваше да е заключен, колко пъти го беше казвал на Уорд, но…
Уорд лежеше по гръб в дъното.
И там имаше кръв. И Уорд се мяташе в нея и стискаше с ръце червената дупка, била допреди малко коремът му. Червата висяха от нея на въжета, хлъзгаха се по пода и лепнеха по пръстите му като сурови наденици. Устата му беше като зейнал розов тунел — виждаха се чак мъдреците и трептящият белезникаво жълт език — и писъците излизаха оттам на пронизителни вълни. Очите му се спряха върху Скот, който стоеше на прага, и го приковаха. Разширени и умоляващи, обезумели от болка, до такава степен, че Скот не знаеше дали шефът му изобщо го е познал. Понечи да се хвърли в битката, но вместо това повърна, превит на две от непоносими спазми. Съдържанието на стомаха му разплиска локвата кръв на Ночера.
Кармен изкрещя отчаяно.
Харпунът за акули кихна пак.
И пак улучи — улучи го във врата, под ухото. Той посегна да се хване за нещо, за каквото и да е. Подът се надигна към него. Кръв и повръщано, топли и мокри по лицето му. Опита се да затвори уста или да извърне лице, но не успя. От горещата кисела миризма и вкус му се повдигна пак, но вече по-слабо. Краката му се свиха като на настъпено насекомо. Зрението му се стесни до червена локвичка с жълтеникавобели петна. Затърси слепешката някаква молитва, обърка я, не успя да отвори уста и почна наум…
„Отче наш… избави ме от…“
И това беше.
7.
С настъпването на вечерта всички новини се оказаха лоши.
Генетичните изследвания установиха следи от човек, пребивавал на борда на „Хоркан“, човек, който не беше сред труповете. Не беше трудно да се отделят следите му от другите, защото бяха напълно окомплектовани с всички генни модификации, известни под популярното наименование „вариант тринадесет“. Или както се беше изразил Койл — „шибан изрод“.