— И ще ни спести бая тичане.
— Значи решено. Ти добре познаваш Залива, нали? Имаш сестра тук, ако се не лъжа.
Нортън отпи глътка вино.
— Снаха. Брат ми се премести тук преди петнайсетина години. Работи за фондацията „Човешката цена“, координатор е в приютите със специално предназначение. Надзор, програми за социална интеграция… Но предполагам, че по-често си ме чувала да говоря за снаха си, отколкото за него. Меган. Ние… погаждаме се доста добре.
— Ще идеш ли да ги видиш, докато сме тук?
— Може би. — Нортън впери смръщен поглед в чашата си. — Колко от всичко обаче ще съобщим на медиите?
Севги се прозя.
— Не знам. Дай да видим как ще тръгне. Ако питаш за вариант тринайсет, според мен по-добре да си мълчим.
— Ако питам за вариант тринайсет? Ох, Сев. Изобщо не съм питал. Дай да си говорим откровено, става ли?
Тя впери поглед в полумрака на ресторанта. Погледът й се спря на дискретно осветена подвижна реклама от петдесетте — нечия нанотехнологична мечта за промяна, вълнисти синьо-зелени блата насред безкрайното червено на Марс и едно ярко ново слънце, което изгрява в синхрон.
— Достатъчно ще е да го представим като пътник без билет и престъпник — предпазливо почна тя. — Ще кажем, че е убил членове на екипажа, без да оповестяваме подробности, за да пресеем всички откачени обаждания, които ще ни затрупат. Не стига, че е бил на Марс, ами и тринайска на всичкото отгоре. Оповестим ли го, направо си търсим белята. Нали видя как реагира Койл. Помниш ли Сандерсен миналата година? Не ни трябва поредната паника ала „мерзост в редиците ни“.
— Мислиш, че ще реагират по същия начин? След строгото мъмрене, което получиха от комисията за медийна етика?
Севги сви рамене.
— Медиите обичат паниката. Качва им рейтинга.
— Ще оповестим ли расовата му принадлежност?
— Ако и когато онези от отдела за органични улики ни я съобщят. Защо?
— Чудех се — тихо каза Нортън — дали не е китаец.
Севги се замисли за миг.
— Имаш право. Дано не е втора серия на треската Занг. Пълна отврат. При Сандерсен поне никой не умря.
— Освен самия Сандерсен.
— Знаеш какво имам предвид. Гледал ли си онзи документален филм за линчовете? В училище ни караха да го гледаме. — Севги разтърка с пръсти слепоочията си. — Още ми е пред очите, все едно е било вчера, мамка му.
— Кофти времена.
— Да. — Тя бутна чинията си настрани и подпря лакти на масата. — Слушай, Том, дали пък да не си мълчим за цялата история? Поне на първо време. Просто ще кажем на медиите, че всички са загинали при катастрофата, включително този тип. В крайна сметка едва ли някой ще го сметне за неправдоподобно, нали? Самите ние още не знаем как е оцелял.
— От друга страна, ако ДНК пробата ни доведе до фотоидентификация…
— Малко вероятно е.
— … разпространението на снимката по медиите ще е най-добрият ни шанс да го открием.
— Той може да промени лицето си, Том. Всеки забутан салон в Залива ще го направи за двеста долара. Докато ние разпратим снимката му до медиите, той ще изглежда другояче и ще е минал в нелегалност. Генетичната следа е единственият сигурен начин да го идентифицираме.
— Ако генетичният код е китайски и това се разчуе, ще се натъкнем на същия проблем.
— Но ще търсим специфичен код.
— И при Занг са търсили специфично лице. Но това не е променило особено нещата. По дяволите, Севги — каза Нортън, имитирайки Никълсън. — Знаеш, че и без това си приличат като две капки вода.
Севги изкриви устни в нещо като усмивка.
— Не мисля, че тук нещата стоят така. Все пак не сме в Джизъсленд.
— Идиотизъм има навсякъде, Сев. Той не е запазена марка на Републиката. Виж Никълсън — роден и отраснал в Ню Йорк. При него откъде се е взел?
— Не знам. От религиозния, сателитен канал?
— Алилуя! Слава на Бога! Исус ще слезе на Земята и ще ми намали данъците.
Двамата се гавриха още малко по темата, но така и не успяха да се разсмеят. Труповете от виртуалната лаборатория още висяха около тях. След малко дойде помощник-сервитьорът, още момче, и попита дали са приключили. Севги кимна, а Нортън поиска да види десертите. Сервитьорчето събра чиниите и се махна. Чак сега Севги си даде сметка, че момчето е твърде кльощаво за, възрастта си, а речта му е някак завалена, сякаш говоренето му причинява болка. Чертите му приличаха на севернокитайски, но кожата му беше много тъмна. Навърза нещата и стомахът й се сви на топка. Загледа се след отдалечаващия се младеж и попита: