Главата го болеше.
Болката ту идваше, ту си отиваше, още откакто се беше събудил в каросерията на подрусващия камион и беше вдигнал ръка към бинта, увит около главата му над очите. Онази вечер Рен го беше завела на лекар и той му каза, че главоболието е нормален симптом при подобни наранявания и че с малко късмет до няколко дни ще отшуми.
Нараняванията, причинени му от странника. Как можеше това да е правилно? Отначало не успяваше да съзре смисъла.
„Той ще се върне… — Тихият глас на пастор Уилям се лее от амвона като далечна гръмотевица, гръмотевица, която се носи с крилата на буря, прииждаща право към теб. Разправяха, че получил обучението си в една от южнокаролинските мегацъркви, и като го слушаше човек как говори и как от думите му ти настръхваха косите, сигурно беше така. — Той ще се върне, но как ще стане това, питате вие. Е, аз ще ви кажа, приятели, аз ще ви кажа… — Гласът му вече не е тих, постепенно е прераснал в гръмотевичен рев. — Няма да е празник на прегръдките и целувките, както го описват в песните си чернилките. Не, господа, денят на Неговото завръщане няма да е ден за празнуване, няма да е пикник и пряк път към рая за всички ви. Когато Исус се върне, то ще е, за да ни съди, и ще ни съди жестоко, мъже, жени и деца, всички нас, защото ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ГРЕШНИЦИ и този грях, този ужасен черен грях трябва да бъде платен веднъж и завинаги. Погледнете в сърцата си, приятели мои, погледнете в сърцата си и намерете там този черен грях, и се молете за силата да го изрежете от себе си преди Деня на Страшния съд, защото ако не го направите вие, ще го направи Той, а Бог не използва упойка, когато оперира душите.“
Имаше една история, която Скот помнеше от комикса „Краят на дните“, Том III, книжка 137 — „Триумфът във Вавилон“. Увит в дълго палто, Спасителят броди из каньоните от огледално стъкло на Ню Йорк с дългоцевен колт на кръста и с палка, направена от пропито с пот и кръв парче от кръста, на който е загинал. Отваря с ритник стъклената врата на едно кафене близо до Уол Стрийт и спуква от бой събралите се там модерни сарафи. Брокерки с дълги черни чорапи и наклепани с грим лица се гърчат на пода в краката му, начервените им развратни усти зеят от ужас, бедрата им се виждат изпод късите курвенски поли. Дебели мъже с големи носове и скъпи костюми врещят и панически се разбягват пред посичащата палка. Кръв и картонени чаши за кафе хвърчат навсякъде, крясъци. „Хрус“, с големи черни букви, озвучава счупените кости.
„Страшният съд!“
Скот пак вдигна ръка към превръзката на главата си и реши, че в крайна сметка май се е отървал леко.
В камиона, зяпнал изпитото спящо лице, се беше навел да прошепне на Рен:
— Наистина ли е Той?
Тя го изгледа странно.
— Ти кой мислиш, че е?
— Той, Исус. Господ Бог, който се е върнал. — Преглътна и облиза устни. — Това… ние сега, сещаш се, това Краят на дните ли е?
Никакъв отговор. Тя само го изгледа странно и му каза да си почине, за да събере сили, щели да му трябват. Като си го припомняше сега, той реши, че сигурно е говорил несвързано, все едно бълнува от сътресението.
А после лекарят и другите помагачи по пътя. Хора, които Рен, изглежда, познаваше добре. Прехвърлиха се в друг камион, после имаше някаква къща и меко легло в покрайнините на градче, чието име Скот така и не разбра. Още една дълга и безсънна нощ във високопроходим джип, после, призори, слязоха тук, при изоставената въздушна база насред пустинята.
А после чакането.
Скот се постара да е полезен. Чистеше след Рен и странника, изпъваше им спалните чували всяка сутрин и им прибираше нещата — странно, но веднъж зърна в раницата на Рен библия и сноп навити на руло разпечатки от религиозни републикански сайтове, някои от които самият той познаваше добре. Затвори полекичка раницата и повече не погледна вътре, защото по природа не обичаше да си вре носа в чужди работи. Само смръщи смутено вежди, а после се опита да го прогони от мислите си. Вместо това спретна нещо като маса и три ниски столчета от боклуците, които се търкаляха около контролната кула и хангарите. В ъгъла на един от хангарите откри скелета на останала без криле „Чесна“, покрита небрежно с дебел непрозрачен найлон — от него направи завеси за две от тоалетните и банята с душовете. Пак той се грижеше за храната. Запасите, оставени им от шофьора на джипа, се състояха почти изцяло от самозатоплящи се порциони, но Скот се стараеше да внася известно разнообразие от наличните ресурси и носеше храната на другите двама в кулата, когато те не даваха признак, че се канят да слизат. Опитваше се да не зяпа странника. Пестеше предписаните му от лекаря болкоуспокояващи й се молеше старателно всеки път, когато сядаше да яде и лягаше да спи. Колкото и да беше странно, чувстваше се добре, по-добре отпреди.