— Естествено, че съм готов. Ще направя всичко необходимо. Но…
Тя се надигна още малко, за да го гледа в лицето.
— Но какво?
Скот вдигна поглед към тавана.
— Не може ли Той да направи нещо, за да спре черния човек?
— Не още — меко каза тя. — Поне така ми каза. Не е дошло времето. Той си има други грижи, Скот, друга работа. Сложно е, знам, не се правя, че разбирам всичко, знам само онова, което ми е било разкрито, и само него мога да кажа и на теб. Трябва да имаме вяра, Скот, така ми каза той. Това е нещо важно в християнството, нали? Да имаш вяра и да не подлагаш на съмнение онова, което ти е разкрито?
— Ами, да…
— Знам, че сега може и да не звучи много смислено, но ако имаме вяра, мисля, че накрая ще разберем. Ние имаме роля, отредена ни във всичко това, Скот. Ти имаш роля. Възмездие се носи по вятъра и, ъъ, адските огньове го следват по петите. Онези, които застанат на пътя му, ще паднат; които го последват с вяра, ще пребъдат.
— Тогава това означава… — Той стисна силно ръката й. Кръвта препускаше ударно във вените му, слабините му се размърдаха. — Означава, че Той наистина е дошъл да ни съди. Че времето наистина е дошло.
И тогава внезапно си спомни хлътналите очи и изпитото лице на странника, спомни си какво е тези очи да те пронижат отблизо, и като погледна отново към тавана, разбра, че вече не усеща топлия пулс на отдавна жадуваната реабилитация, потвърждението, че е бил прав да вярва в онова, в което беше вярвал напук на всичко. Вместо това, от нищото сякаш, го беше връхлетял споменът за онези очи, за оглозганото до кокал лице, и той се чувстваше изтръпнал и уплашен.
„Възмездие се носи по вятъра.“
10.
На петдесет километра от Ван Хорн междущатска магистрала №10 точеше бледосивата си ивица през пустинната нощ право към ниските, прегърнали хоризонта планински възвишения, чиито имена мъжът, наричащ себе си Еди Танака, не си беше направил труда да научи. Звезди пробиваха кадифеното синьо-черно небе като върховете на безброй ножове, в ярък контраст с мътночервеникавите ореоли на автоматизирания тежкотоварен транспорт отдолу, който фучеше по магистралата и в двете посоки като рояк огромни безмозъчни насекоми. Монотонният шум на автовозите ту се усилваше, ту затихваше в мрака. Подминаваха ярката лазерна реклама на Табита с безразличие, което никой жив шофьор не би могъл да развие у себе си.
„Е, нормално е — помисли сърдито той. — Този тип стока не им е от голяма полза на компютъризираните автопилоти.“
Вдигна поглед към небесния билборд на бардака — името беше изписано с разкрачени вампирски букви, каквито оригиналната Табита никога не би одобрила, ако не беше продала бизнеса си и не се беше прехвърлила отвъд границата, в Ръба, веднага щом събра необходимия капитал. Зад тънките заострени букви като зад затворническа решетка женски фигури ту се появяваха, ту изчезваха, цветът на плътта им изглеждаше съвсем естествен и само строгите ограничения върху рекламата във вид на задължителното пикселиране ги деляха от пълната автентичност.
„И без това клиентелата никаква я няма напоследък.
Това го знаеш.
Това и Кенан го знаеше, умнико.
Умнико? Да бе, и ти си един шибан умник, Макс, няма що, на паркинга пред бардака на Табита с курвенски сополи по якето. Поне една свирка да си беше изпросил. Всичките ти планове и схеми, всичките ти глупости за нов живот, а виж къде свърши. Със сополи по дрехите и без свирка. Толкова си умен, умнико, че направо да му се додрайфа на човек.“
— Умник…
Чу собственото си мърморене, заключителното ехо на тъпия спор, който току-що беше разиграл в главата си. Знаеше, че пак си говори сам, знаеше и защо. Знаеше и защо не се беше постарал да кандърдиса Криси за свирката.
„Една шибана доза никога не ти стига, нали.“
Беше си шибнал синаптика в очите преди два часа, и то качествен продукт, от собствения му запас, а не боклука, който продаваше на хлапетата във Ван Хорн и Кент в събота вечер. И адски добре знаеше, че ще му е нужно само едно капване — и в началото точно на това се спря, само съдържанието на един капкомер в потрепващата повърхност на лявото око, онова, дето хлапетата му викаха пиратска доза. Само че пиратските дози винаги, абсолютно винаги, по дяволите, го правеха странно разбалансиран, и то в добрите нощи, а тази не беше от тях, така че когато синаптикът започна да действа, усещането за прецакана симетрия пак се появи и започна да се засилва и да се засилва, докато цялата дясна половина от тялото му не стана твърде бавна и сънлива, направо непоносимо, така че той се предаде и наклони глава назад още веднъж, преди да поеме на път, и течността се разля по дясната му очна ябълка като сълзи.