„А имаше време — спомни си той, — когато сам командваше парада. Наречи го дисциплина или самоуважение, или каквото щеш, но не ти позволяваше да си причиняваш такива неща.“
Напоследък често си спомняше за онова време, погледът му попадаше на някое огледало в стая, която изведнъж му се струваше непозната и неприсъща, питаше се как се е озовал тук и къде е пропаднало всичко. Онова време, когато синаптикът беше инструмент като всеки друг, полезен и ползван с тотална увереност и спокойствие, които биха граничели с арогантност, ако го нямаше онова чувство за чистота и ред. Отдавна, преди всичко да се сговни и небето по здрач над Уайоминг да се покрие с черен димен покров.
„Имало едно време…
Имало. А имаше и друго време, когато летата изглеждаха безкрайни, при това безплатно. Спомняш ли си? Времето лети, Макс — преживей го. Майната й на носталгията, да се върнем към настоящето.“
Ето го настоящето му. Сополи и без свирка, навън в нощта.
Плъзна ръка по якето си, без да си прави труда да погледне. Синаптикът включи визуалната памет и пална искра към невромрториката, която на свой ред и много прецизно насочи жеста право в десетката. Пръстите загребаха сопола. Той ги потри с гримаса. Тая простотия определено му идваше в повече, особено сега. Сякаш си нямаше други главоболия. Каза й, няколко пъти й каза, по дяволите, че подготвя нещо голямо, нещо, което изисква вниманието му, и че тая сводническа простотия не му е централният номер в прог…
„Да бе, как ли не — отчетливо го прекъсна синаптикът. — От колко години си повтаряме все същото? Кажи, умнико?“
„Този път е различно. Ако приходите се запазят каквито са сега, по това време догодина — дим да ни няма. Завинаги.“
„А ако не се запазят?“
„Имаме и други варианти. Стига си се притеснявал.“
„Други варианти, как не. Ще си останеш цял живот сводник. И какво ще правиш с Криси тогава?“
Онова, което щеше да прави тогава, мрачно си помисли той, онова, което щеше да се наложи да прави с Криси тогава, щеше да е много неприятно. То си беше ясно от самото начало, но той все си затваряше очите. На тъпата кучка открай време й беше скъпа поддръжката, още от Хюстън, когато работеше на улицата. Руса грива като захарен памук и онова изкусно тексаско провлачване, а сега подкожните импланти за циците, той ги беше платил — трябваше да се сети, че така ще стане, че ще започне да му се надува веднага щом се почувства у дома си при Табита. Че ще се държи така, все едно е чистокръвна бонобо, на каквато я бяха маскирали. Че ще му се обажда по всяко време на деня и нощта или ще кара хората от мениджмънта на Табита да му се обаждат вместо нея и да му казват, че нямало да работи, щото я боляла главата или коремът или просто щото не й харесвал дебелакът, дето е платил сума ти пари да се намести между краката й; седи си там на леглото с блеснали очички и мрънка: „Еди това, Еди онова, Еди не знам какво си“, и го принуждава да прибягва до пълнометражната версия на миш-маша от заплахи и ласкателства, сякаш това е любимият й комичен скеч в негово изпълнение.
„Защо тогава не избра Серена или Маги за подкожните? Нямаше да ти създават и наполовина толкова неприятности.“
В неестествената бистрота на синаптика той знаеше защо. Но се завъртя и загърби отговора заедно с примигващия сладострастен билборд на Табита в небето. Сумракът, в който тънеше слабо осветеният паркинг, прибули зрението му. Той замига да нагоди очите си.
— Здрасти, Макс.
Гласът го тресна като електрически ток, изрита го право към скорпионските му спомени, към времена и места, толкова живи, че почти очакваше да отвори очи и да открие, че незнайно как се е върнал там, преди Уайоминг, в онова друго, по-чисто време.
Но не беше.
Още си беше тук, на пуст паркинг пред долнопробен тексаски бордей, сополът на нахална курва засъхваше върху пръстите му, а мозъкът му жужеше от твърде много синаптик.
Проговорилият излезе от сенките и застана пред него. Мекото виолетово сияние на маркиращите паркинга лампи го превръщаше в неясен силует с неразличимо лице. Ала нещо в стойката настигна на бегом спомените, разбудени от гласа. Синаптикът услужливо му подсказа името и насложи черти върху тъмното лице. Той зяпна, напразно се мъчеше да върже някакъв смисъл в това.