— Благодаря.
Гарсия постоя още миг, останал без думи, втренчил поглед в Нортън. Другият служител му измърмори нещо, сложи ръка на рамото му и то побутна към вратата, но Гарсия се отърси от ръката му и посочи с пръст Карл.
— Този човек е опасен. Ако не го разбирате, значи си заслужавате всичко, което може да ви се случи.
Колегата му го изведе от стаята и затвори вратата.
Нортън изчака още миг, после седна до Карл. Светлосините му очи прехвърлиха мост през делящото ги разстояние. От усмивката нямаше и следа.
— Така — каза Нортън. — Вие опасен човек ли сте, господин Марсалис?
— Кой се интересува?
Свиване на раменете.
— В интерес на истината — никой. Въпросът ми беше реторичен. Получихме достъп до досието ви. Да речем, че сте достатъчно опасен, за да ни свършите работа. Но ми е интересно да разбера вие какво мислите по въпроса.
Карл го гледаше.
— Лежали ли сте някога в затвора?
— За щастие, не. Но дори и да бях, едва ли би могло да се сравнява с преживяното от вас тук. Аз не съм гражданин на Конфедеративната република.
Лека следа от презрение оцвети последните две думи. Карл реши да се пробва.
— Канадец ли сте?
Нортън изкриви едното ъгълче на устата си.
— От Северноатлантическия съюз съм. Тук съм от името на Колониалната инициатива на западните нации, господин Марсалис. С предложение за работа.
12.
Още щом той прекрачи прага, Севги разбра, че е загазила.
Долавяше се в небрежните му движения, в съвършения баланс на стойката, когато спря зад стола, в начина, по който го издърпа и седна. Излъчваше се от тялото му под безформената затворническа униформа като музика, която си пробива път през статичния шум на зле нагласена радиостанция. Отвърна на погледа й и през очите му, докато се облягаше удобно на стола, заструи тежкото спокойствие, което се беше настанило в стаята още с появата му. Не беше Етан — кожата на Марсалис беше много по-тъмна от неговата, нямаше и лицева прилика. Освен това Етан беше по-набит, с повече мускулна маса. И беше умрял по-млад.
Но всичко това нямаше значение. Онова си беше там и се усещаше съвсем осезаемо.
„Тринайска.“
— Господин Марсалис?
Той кимна. Чакаше.
— Аз съм Севги Ертекин от службата за сигурност на КОЛИН. Вече сте се запознали с партньора ми Том Нортън. Има някои неща, които трябва да изясним, преди да…
— Ще го направя. — Гласът му беше дълбок и мелодичен. Английският акцент я изненада.
— Извинете?
— Всичко каквото искате от мен. Ще го направя. На определена цена. Вече казах на партньора ви. Ще приема работата срещу безусловно сваляне на всички предявени ми понастоящем обвинения, незабавно освобождаване от щатския затвор и изобщо от юрисдикцията на републиканското правораздаване, плюс компенсация на разходите, които ще направя, докато ви върша мръсната работа.
Очите й се присвиха.
— Не си ли въобразявате твърде много, господин Марсалис?
— Да си въобразявам? — Той вдигна вежда. — Не съм се прочул с умението си да подреждам цветя. Но нека проверим дали си въобразявам, или съм ви разбрал правилно. Ако трябва да гадая, бих казал, че искате да ви намеря някого. Някой като мен. Няма проблем, това ми е работата. Само едно все още не знам, и то е дали искате да ви го доведа жив, или не.
— Ние не сме убийци, господин Марсалис.
— Говорете за себе си.
Старият гняв припламна в стомаха й.
— Гордеете се с това, нали?
— А вас ви разстройва, така ли?
Тя сведе поглед към разтворената инфоплоча и текста върху екрана й.
— В Перу сте застреляли в тила невъоръжена и ранена жена. Екзекутирали сте я. И с това ли се гордеете?