Карл го пусна и се изправи. За миг се замисли дали да не срита още веднъж поваления си противник, силно в основата на гръбнака, за да предизвика травма, която затворническият лазарет няма как да оправи за ден-два, или още веднъж в лицето, за да го размаже окончателно. Или пък в ребрата, докато не се огънат и не пробият някой орган. Поне можеше да го заплюе, помисли си. Само че от гнева му не беше останало нищо. Не му се занимаваше повече с Дудек. Гватемалеца беше получил поисканата цена. Дудек беше временно вън от играта, на път към лечебницата. Нека лайняните му арийски другарчета свършат останалото. Нямаше нужда Марсалис да си цапа повече ръцете. Знаеше какво ще последва, повече или по-малко. Всяка неделя мъже като Дудек ги слагаха в евтини ковчези по пет в редица пред крематориумите за бедни из цялата Република. Повечето така и не навършваха двайсет години.
В другия край на крило Е вратата се отвори и взводът за бърза намеса се изсипа през прага. Телесна броня, зашеметители и крясъци. Карл въздъхна, вдигна ръце зад главата си й тръгна към тях през оглушителния вой на сирените.
— Системи Кордуд.
— Марсалис. Разпознаване.
— Гласов отпечатък потвърден. Разговаряте с дежурния контрольор. Моля заявете предпочитанията си.
— Нефрит, решетка, манго, дъб.
— Прието. Какви са изискванията ви?
— Току-що бях изведен от затвора и нает от Колониалната инициатива на западните нации. Искат да проведа залавяне на вариант тринайсет без оторизиране от АГЛОН.
— Това противоречи на…
— Знам. След два дни ще съм в Ню Йорк. Уведомете екипите в периметъра да ме очакват. Ще разкарам новоизлюпените си приятели при първа възможност.
13.
— Защо трябваше да го пребиваш, по дяволите?
Той сви рамене. Вече беше захвърлил затворническата куртка, събул си беше обувките и чорапите и пясъкът на плажа топлеше приятно стъпалата му. Нощният въздух галеше врата и голите му ръце като коприна.
— Нямаше основателна причина да не го правя.
— Сериозно? — Ертекин не си беше събули обувките, затова пък явно беше решила да зареже учтивата форма. — Ако не друго, поне щяхме да сме си у дома тази нощ, вместо на това бунище. За това не се ли сети?
Жестът й обхвана ниското възвишение отзад, комуникационната кула, а зад нея, като чудовищен пастир, безкрайната висина на нанокулата Перес. Конструкцията й беше в голямата си част неосветена, но червените навигационни светлинки примигваха в зашеметителен синхрон и привличаха неустоимо погледа нагоре чак до облачната покривка, в която се губеха.
— Бунището си е ваше — каза той.
— На лизинг е.
— И това сигурно ви къса сърцата. Представете си само — КОЛИН да зависи от местно захранване. Направо не знам как още не сте свалили правителството. Като в Боливия през деветдесетте, сещаш се.
Тя го стрелна с поглед, който вече му беше познат. Преполовил пътя към гнева, но сдържан от нещо друго. У друга тринайска би го разчел като резултат от обучение в социална пригодност. Тук обаче не беше сигурен какво означава. Само едно беше ясно. Нещо опъваше нервите на Севги Ертекин още откакто го беше видяла за пръв път.
— Марсалис, късно е — каза тя. — Нямам намерение да се карам с тебе за нещо, което КОЛИН били направили десет години преди да започна работа при тях. Причината да сме тук, в това бунище, е, че си допуснал прехвалените ти способности на тринайска да излязат от контрол, и това ни коства още шест шибани часа преговори и разговори по телефона. Така че не си насилвай късмета. Малко ми трябва да те пратя обратно в затвора и без да ме дразниш допълнително.
Той се ухили.
— Лъжеш.
— Така ли мислиш? Директорът искаше да отнесе въпроса до Талахаси и да чака решение от комисията по тежките престъпления. С най-голямо удоволствие би те затворил, докато бюрократичната машина на тукашното правораздаване предъвче случая.
— Аз пък си мислех, че с радост се е отървал от мен.
— Грешил си. Директор Парис е бивш морски пехотинец. — Севги пак го стрелна с поглед. — Точно като Уилбринк.
— Уил кой?
— Да бе. Забрави.
Не знаеше каква част от истината му казва. Вярно, нещата се позатегнаха, след като видяха какво е направил с Дудек. Взводът за бърза намеса за една бройка да го зашемети на място. Остана три часа в сумрака и амонячната миризма на аварийните килии, предвидени за употреба при бунт на затворниците, после го изведоха, ескортираха го набързо до административната сграда, а после пак толкова набързо го отведоха обратно, навярно като резултат на противоречащи си заповеди от по-висока инстанция. Минаха още два часа, докато го измъкнат окончателно от килията, но тогава вече беше тъмно и в административния блок бяха останали само чистачките и нощната охрана.