Тя вдигна вежда.
— Моите хора?
— Да. Ти си туркиня, нали? Севги. Което повече или по-малко означава, че си мюсюлманка. Не слушаш ли какво казват вашите брадати вождове за тези като мен?
— За твоя информация — каза тя, — последният имам, когото слушах, беше жена. Нямаше брада, уверявам те.
Карл сви рамене.
— Може. Аз черпя информацията си от глобалната медия. Ислямът, Ватиканът, джизъслендските баптисти. Всичките пеят в един глас.
— Не знаеш за какво говориш.
— О, ама извини ме, моля те. — Улови изскубналото се крайче на темперамента си и го подпъхна на мястото му. „Днес излезе от затвора, приятел. Утре ще се махнеш и от Републиката, Вдругиден ще летиш към дома. Така че просто потърпи и се усмихвай“. Усмихна се чинно. — Доста добре знам за какво говоря, Ертекин. Все пак аз живея в кожата си, нали? В същата кожа бях и през деветдесет и трета, когато „Якобсен“ влезе в сила. И ако случайно си мислиш, че става въпрос за самосъжалението на пенсиониран войник — не е това. Не говорим само за тринайските. Когато шахуда превзеха Дубай, с очите си видях таитянски бонобоси да висят изкормени пред бардаците, в които са работили по договор. Обикновените курви само ги бяха изнасилили и жигосали.
— Шахуда не са…
— Да, да. Шахуда не са представителна извадка на общественото мнение. Чувал съм го. Точно както „Гладиус Деи“ не говорели от името на всички миролюбиви католици, и както цялата банда джизъслендски телевизионни проповедници нямали нищо общо с християнството. Всичко е само едно огромно недоразумение. Кланетата и слепите предразсъдъци се дължат единствено на това, че някой не си е прочел рекламните брошури.
— Говориш за фанатизирани малцинст…
— Виж, Ертекин. — Засмя се и установи, че този път смехът му е искрен. — Истината е, че всъщност не ми пука. Тази вечер аз съм свободен човек, стоя бос на пясъка и така нататък. Щом искаш да демонстрираш солидарност с групата или да спасиш останките от патриархалната си религиозна система, давай. Навремето и аз вярвах в някакви тъпотии. Защо при теб да е различно?
— Нямам намерение да обсъждам вярата си с теб.
— Хубаво. Не го прави тогава.
Стояха на пясъка и слушаха тишината. Прибоят се разбиваше в риф недалеч от брега. По-наблизо кротки вълни се пенеха в сумрака и ритъмът им изпълваше нощта с монотонен бял шум.
— Как разбра, че съм туркиня? — попита тя накрая. Той вдигна рамене.
— Често съм ходил в Турция. Имах една преводачка, казваше се Севги.
— Какво си правил в Турция?
— А ти какво мислиш?
— Лагерите?
Той се намръщи.
— Да, стандартната европейска политика. Щом нещо е гадно или неудобно, паркирай го в Източна Турция. Така ще е достатъчно далеч, за да не разваля настроението на големите клечки, и безопасно далече, ако някой успее да се измъкне без разрешение. Което така или иначе се случва достатъчно често, за да отскачам дотам два пъти годишно. Ти от източната част ли си?
— Не, от Ню Йорк съм.
— Аха. — Той кимна. — Извинявай. Имах предвид…
Млъкна, когато погледът й се стрелна покрай него към горната част на плажа. Обърна се на свой ред, макар че изостреното му чувство за чуждо присъствие вече го беше уведомило за приближаването на Нортън, този път наистина. Ето го и него, слизаше към тях и очевидно им носеше цял куп лоши новини.
— Тони Монтес. На четиридесет и четири, майка на две деца. — Образите на големия екран в съвещателната зала се сменяха, Нортън не спираше и за миг. Хубава латиноамериканка, снимка от лична карта, лице със силно изразени черти, понатежало малко от възрастта, тъмна коса с червеникави оттенъци, подстригана късо и с вкус. Щрак. Труп с грозно разкривени крайници и разкъсани дрехи, очертан с бялото на криминалистите върху дървен под. — Застреляна в дома си в Свободното пристанище Анжелин тази вечер. — Щрак. Снимка от моргата в едър план. Разкъсана уста, размазан грим, очите — подути и почернели от налягането на изстрел в главата. Входната рана зееше като кратер в челото й. Щрак. — Децата били на тренировка по плуване с баща си. Къщата е хубава, включена в кварталната охранителна мрежа с предплатен ъпгрейд за следващите три години. Мерин или се е вмъкнал с помощта на някакво свръхмодерно оборудване, или Тони сама го е пуснала. — Щрак. Снимки в близък план на различни участъци от тялото. Насинен хълбок и увиснала гърда. — Имало е борба и Мерин направо я е пребил. Две от ребрата й са счупени, охлузвания и натъртвания има кажи-речи по цялото й тяло. Лицето го видяхте. Кървавите следи също са в изобилие, криминалистите са взели проби от дивана в другата стая, както и от стените. — Щрак. Червени петна по кремава мазилка. — Повечето е нейна. Този тип май наистина е бил в настроение да се забавлява.