— Изнасилена ли е? — попита Карл.
Щрак.
— Не. Няма следи от сексуално насилие.
— Също като при другите — тихо каза Севги. — Балтимор, Топика, онова лайняно градче в Оклахома, как беше. Лоум Спрингс? Все същото, когато убива жена. Каквото и да го движи, няма нищо общо със секса.
Щрак.
— Силоум Спрингс — поправи я Нортън. — Лайняно градче в Арканзас, ако трябва да сме точни. Точно отвъд границата, не помниш ли?
— Не, не помня. — Ертекин, изглежда, съжали за реакцията си и гласът й прозвуча по-кротко: — Включихме се по мрежата, Том. А това едва ли е най-добрият начин да опознаеш едно място.
Нортън сви рамене.
— Но достатъчен, за да решиш, че градчето е лайняно?
— О, престани! Нали е в Джизъсленд, а това стига. — Ертекин разтърка едното си око и кимна към огромния екран на стената. — Защо са маркирали тази?
Поредицата снимки беше спряла на друг участък от кремавата стена — кръв и тъкан с неравни очертания като картинка от психологическия тест на Роршах. Мъничък червен триъгълник примигваше в ъгъла на екрана.
— А, да. Анжелинската полиция се е затруднила с тази подробност. — Нортън набра команда на инфоплочата на масата. Встрани от снимката на екрана се появиха данни от разследването на криминалистите. — Когато най-накрая я застрелял, жената е стояла права в съседната стая. Високоскоростен електромагнитен куршум, който минал през главата й и се забил в стената отзад. Ъгълът води до заключението, че той е стоял пред нея. Точно това е притеснило колегите ти от Анжелин, Севги. Не се връзва. Ако беше посрещнала смъртта на колене, след като не е имала повече сили да се съпротивлява — да, това би било приемливо. Но да застане права пред дулото, след като толкова упорито се е борила за живота си… Просто не се връзва.
— Напротив, връзва се. — Карл замълча за миг, подлагаше на тест интуицията си и високоволтовите кабели, по които протичаше. Познаваше формата й, така както ръката му познаваше дръжката на „Хааг“-а. — Предала се е, защото той я е заплашил с нещо много по-лошо.
— По-лошо от това да я пребие до смърт? — В очите на Нортън прозираше студен гняв. Карл не можа да прецени дали гневът е насочен и към него, или само към Мерин. — Би ли споделил какво по-точно ще да е било това?
— Децата — тихо каза Ертекин.
Той кимна.
— Да, и съпругът сигурно, но заплахата да убие децата й е решила въпроса. Възползвал се е от генетичното й програмиране. Казал й е, че ще чака, докато децата се приберат.
— Няма как да го знаеш — каза Нортън все така гневно.
— Няма, така е. Но не виждам друго логично обяснение. Вмъкнал се е през защитите на къщата. Или Монтес го е познавала и го е пуснала, или той е изкормил софтуера, което означава, че е наблюдавал къщата достатъчно дълго, за да опознае системите, следователно е знаел, че жертвата му има деца и че те скоро ще се върнат. Това е бил козът му, лостът за натиск, и той го е използвал.
Видя ги как се спогледаха.
— Това обяснява нещата, но само донякъде — каза Ертекин, повече на себе си, отколкото на него или Нортън. — Всъщност само променя донякъде основния въпрос. Ако е бил готов да използва такава заплаха, защо не го е направил от самото начало? Защо си е направил труда да я мята из стаята?
Карл поклати глава.
— Не знам. Но лично на мен изстрелът в главата ми прилича на екзекуция. Побоят трябва да е бил нещо друго.
— Разпит? Мислиш, че е искал да изтръгне някаква информация?
Карл обмисли въпроса й, вперил невиждащ поглед в границата между светлината на екрана и потъналата в сенки стена. Спомените се гърчеха като преплетени на кълбо влечуги… тази жена май, ръчкаше паметта му всеки път, когато си отвореше шибаната уста. Когато още бяха в затвора — „Минал ли ви е през ума подобен вариант?“ — беше събудила спомените му за коридорите на „Фелипе Суза“ и студената неотвратимост на собствените му мисли, докато чакаше да го спасят. И сега пак. Горещата миниатюрна стая в къща на безименна техеранска уличка. Кръпки слънчева светлина по пода, сянката на зарешетения прозорец. Стара пот и леката миризма на изгорена плът. Писъци от дъното на коридора. Кръв по юмрука му.