— Мразя го това — възкликна Севги, колкото да каже нещо. — Уж трябва да те улесни, а само ти отвлича вниманието от онова, което искаш да видиш.
— Сигурно може да се изключи.
— Да. — Не понечи да повика Кранстън. — Когато започнах работа в полицията, нюйоркското управление провеждаше тестове с виртуална опция, която ти позволява да говориш с трупа.
— Боже Господи, и чия откачена идея е това? — Ала въпросът му прозвуча някак разсеяно. Марсалис коленичи до тялото и свъси вежди.
— Не знам. На някой инфоманиак сигурно, с твърде много свободно време и изобилие от творчески напъни. Уж с цел да се предотврати загубата на чувствителност. Да напомня на разследващите, че трупът доскоро е бил живо човешко същество.
— Да бе. — Той взе едната ръка на мъртвата жена, с леко присвита нагоре длан, като чашка, и я повдигна нежно. На пръв поглед изглеждаше, че гали пръстите й.
Севги коленичи до него.
— Вече се използваха моделите, с които връщаш жертвата на заден ход от момента на смъртта и я разхождаш през вероятната последователност на събитията. Така че крачката може и да не е била чак толкова голяма.
Той се обърна да я погледне и лицето му изведнъж се озова съвсем близо до нейното.
— Можем ли да го направим тук?
— Искаш ли?
Поредното свиване на рамене.
— Не бързаме за никъде, нали?
— Добре. Кранстън?
Интерфейсът се материализира без особен драматизъм в другия край на стаята, като химически проявена снимка с използваната през миналото хилядолетие технология, която им бяха демонстрирали на един семинар.
— С какво мога да ви помогна?
Севги стана и махна с ръка.
— Можеш ли да ни пуснеш събитийния модел? Само последните няколко минути.
— Няма проблем. Ще трябва да минете в съседната стая, защото, изглежда, е започнало там. Ще включа системата ей сега. Звук искате ли?
Севги често беше гледала подобни възстановки, затова поклати отрицателно глава.
— Не, само движенията.
— Добре. Последвайте ме, ако обичате.
Нервите й съвсем се опънаха, когато патрулният полицай мина директно през стената. Севги и Марсалис предпочетоха по-конвенционалния път през вратата. Кранстън вече ги чакаше. Щом влязоха, небето зад прозорците рязко потъмня, а пердетата се плъзнаха наполовина като ефект в евтин филм на ужасите. Тони Монтес, все още жива и здрава, влезе в ролята на призрака — въплъти се бавно в центъра на стаята, с еспадрили в зелено и кремаво: отиваха си с цвета на полата и блузата й. Гримът й не беше размазан, лицето й изглеждаше неестествено спокойно.
На крачка от нея системата скицира извършителя.
Мъжки силует, със стандартни черти и стандартна телесна маса като от анатомична рисунка в учебник по биология, всичко това скицирано в лъскаво черно. Ала скицираното създание дишаше. И не само дишаше, а изведнъж скочи към Тони Монтес и я удари жестоко с юмрук. Тя залитна мълчаливо назад, загуби равновесие и падна на дивана. Едната еспадрила се изхлузи от крака й, литна абсурдно високо и падна в другия край на стаята. Черната фигура стисна Монтес за гърлото и я удари в лицето. И другата еспадрила се изхлузи. Монтес се изправи с мъка; черната фигура я наблюдаваше със спокойствието на робот. После направи крачка към нея и я удари с юмрук в гърдите. Тя залитна към пердетата, падна, после пак се изправи. Посегна да му издере лицето и за награда получи силен шамар с опакото на ръката, който я запрати в другия край на стаята. Удари си гърба в ръба на отворената към коридора врата. Падна и този път не се опита да стане.
Черната фигура тръгна към нея.
— На този етап — обясни интерфейсът — моделът смята, че убиецът е принудил Монтес да отиде в другата стая, изправил я е до стената и я е застрелял в главата. Системата все още работи върху причините за смяната на тактиката. Може би се е притеснил, че някой ще види убийството през прозореца, който гледа към улицата.