Сега вече се обърна и срещна погледа му в огледалото. И тя ги можеше безизразните физиономии, когато реши. Том сви рамене и пусна музикалната уредба. Зазвуча древен пънк от ерата на отцепването, който вече никой не слушаше. „Детройтъс“ или „Ерър Коуд“ — Севги така и не се научи да различава двете групи въпреки искрените опити на Нортън да я просветли по въпроса. Загледа се отново през прозореца и се остави на вълната от сарказъм, която се лееше от уредбата под съпровода на познатите мощни баси и насечените стакатови акорди на китара. По някое време дори заприпява наум там, където помнеше текста:
Марсалис се размърда, наведе се напред да погледне дисплея на уредбата, после се облегна пак без коментар. Китарен бяс се лееше от тонколоните. Колата летеше в нощта.
Спряха пред кооперацията на Севги и Нортън изключи двигателя и слезе да ги изпрати до входа. Хубав жест, но излишен — в Харлем от десетилетия нямаше тежки престъпления, а между пазарските сергии вече шетаха подранили продавачи, помъкнали щайги със стока. До два-три часа тук щеше да гъмжи от живот. Севги си напомни да затвори плътно прозорците, преди да си легне. Усмихна се уморено на Нортън.
— Благодаря, Том. По-добре тръгвай.
— Да — колебливо каза той.
— Хубаво, ще се видим утре на мецанина — небрежно добави тя.
— Ами, добре. В дванайсет?
— Да, в дванайсет става.
— Къде предпочиташ да обядваме? При Хенти или…
— Да. При Хенти. — Последното беше казано на заден ход. — Там е добре.
Той бавно кимна и тръгна към колата си. Тя му махна за довиждане. Том потегли, като току поглеждаше назад. Двамата изчакаха, докато кадилакът не се скри от поглед, после Севги се обърна към входа на сградата и вдигна лице към скенера. Вратата се отвори с хидравлична въздишка.
— На/ шестия етаж — каза тя и нагласи сака на рамото си. — Няма асансьор.
— Сериозно? И защо?
— За да се запази автентичността на сградата. Част от чара й. Идваш ли?
Тръгнаха бавно по стълбите. Лазерните панели се активираха с приближаването им към всяка следваща площадка, после постепенно угасваха. Ярката бяла светлина огряваше стенописи в стил графити отпреди отцепването и вградени в мазилката холоснимки на сградата в различни етапи на растежа й. Севги се хвана, че за пръв път от месеци им обръща внимание, разбудена от усещането за мъжа зад себе си, което, изглежда, й разкриваше нови перспективи така, както лазерните панели й осветяваха пътя. Потисна внезапното желание да се изяви като екскурзовод.
Влязоха в апартамента й и тя го поведе от стая в стая да му покаже кое къде е. Марсалис влезе в банята веднага щом обиколката приключи. Докато той беше там, Севги провери прозорците, нагласи ключалките, състави наум списък с нещата, които трябва да направи. Извади чаршафи и юрган от гардероба в стаята. Докато смъкваше бельото от горния рафт, зърна отражението си в огледалото и не можа да се познае. На лицето й беше се беше изписало топлото нервно смущение, което я обземаше все повече, колебанието как следва да подходи към всичко това. Върна, се в хола, включи захранването на дивана и го разпъна с дистанционното. Докато слагаше чаршафите, той излезе от банята и дойде при нея.
— Разполагай се — каза тя, след като подръпна за последно долния чаршаф и се изправи.
— Благодаря.
Стояха и гледаха чистите гладени чаршафи. Той сякаш чакаше нещо. И може би като ответна реакция някаква верига в нея се затвори. Тя пъхна ръце в джобовете си и го погледна в очите. После каза:
— Вратата е с двойно заключване. ДНК кодирана.
Той свъси вежди й я изгледа мълчаливо.
„О, майната му, почва се.“
— Май ще е по-добре да ти го кажа още сега. Рано или късно ще го разбереш, така че по-добре да ти го кажа аз. Последната ми сериозна връзка беше с мъж като теб, тринайска. Той вече не е между живите, но бяхме заедно достатъчно време, за да схвана как вие, тринайските, сте устроени тук. — Тя се почука по слепоочието. — Затова знам, че в момента най-вероятно обмисляш най-прекия път до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню.
Никаква видима реакция. Тя засили натиска.