— И си преценил правилно — не е далеч. Три-четири километра, минаваш мислената граница и си си у дома. Територия на ООН в самия център на Ню Йорк. Не знам как ще те измъкнат след това, но предполагам, че хората, от които зависи това тук, в Съюза, няма да ритат много. Отношенията им с ООН по принцип са по-добри от отношенията им с КОЛИН, с много малки изключения. Ако трябва да си говорим истината, нас ни харесват почти толкова, колкото харесват и Републиката.
— Това сигурно е голямо разочарование за вас.
— Меко казано. Та, както казах, знам какво ти се върти в главата. И дори не те виня особено. Не е като да си тук по собствена воля, въвлякохме те в нещо, което сам едва ли би избрал. Оказва ти се принуда, а аз отлично знам, че тринайските трудно приемат всяка форма на външно давление. В момента се чудиш как да излъжеш ключалките или да разбиеш вратата.
Думи на Етан. Неизменно ги казваше с широка усмивка и закачливо намигане.
Чакаше да види как ще реагира Марсалис. Какво ще направи.
Не направи почти нищо. Само вдигна вежди и сведе поглед към ръба на отворената си дясна длан. Севги разпозна обучението по овладяване и изместване на първичните импулси и я побиха тръпки.
Той се изкашля.
— Е, хубаво е човек да знае, че го разбират толкова добре. Само че, Ертекин, твоят подход има един сериозен недостатък. Ако наистина бях побеснелият, действащ под принуда гадняр с изродени гени, който ти…
— Не съм казала, че…
— … който ти описа току-що, то какво ще ме спре да не ти строша черепа още сега, да ти разпоря корема и да взема малко топла кръв за безценните ти ДНК ключалки, след което да се разкърша с малко сутрешен джогинг до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню?
— Ключалката реагира само на слюнка.
Той я погледна в очите.
— Значи ще е още по-лесно — мога да взема от устата ти, след като те убия.
— Мислиш ли, че ще ме уплашиш, Марсалис?
— Изобщо не ми пука дали ще те уплаша, или не. — За пръв път, откакто го познаваше, в гласа му престърга гняв. — Чукала си се с някакъв изпушил тип с някое и друго генетично подобрение, който се е представял за тринайска, и сега се самозалъгваш, че аз съм като него — в това ти е проблемът. Не знам какво символизирам за теб, Ертекин, какво ти се иска да символизирам, но аз няма да участвам в това. Не ме брой. Аз не съм някакво шибано число, не съм шибан генетичен код. Аз съм Карл Марсалис, макар да мисля, че вече се познаваме отнякъде. — Подаде подигравателно ръка като при запознанство, после си я дръпна. — И в случай че още не си го проумяла, аз съм това и нищо повече. Ако не ти харесва, можеш да вървиш по дяволите и да си изясняваш чувствата някъде, където няма да те чувам.
Стояха един срещу друг на три крачки разстояние и се гледаха. Севги имаше чувството, че стаята се полюшва едва доловимо около оста на сключените им погледи.
— Намираш се в моя дом — напомни му тя.
— Ами намери ми някой шибан хотел тогава. — Задържа още миг погледа й, после сведе очи към разтегнатия диван. — С обслужване по стаите, което не включва психоанализа. — Още една кратка пауза. — И с асансьор.
Сякаш от нищото я напуши смях. Тя го прикри като кашлица. И каза:
— Добре.
Той направи физиономия и отвърна:
— Хубаво.
Севги приседна на страничната облегалка на дивана. Ръцете й още бяха пъхнати в джобовете, но вече усещаше как напрежението в стомаха я отпуска.
— Уморен съм — каза Марсалис. Не стана ясно дали го казва като извинение, или като информация. — Никъде няма да ходя, нито ще се мъча да ти избягам. Ще гледам да поспя малко, пък на сутринта ще видим дали няма шанс да започнем на чисто. Какво ще кажеш?
Севги кимна.
— Бива.
— Добре. — Той се огледа, после пак спря поглед на дивана. — Мерси, че ми оправи леглото.
Тя сви рамене.
— Ти си ми гост.
— Може ли чаша вода?
Тя стана и кимна към кухнята.
— Разбира се. Охладителят е на плота. Чашите са в шкафа отгоре. Чувствай се като у дома си.
— Благодаря.
— Няма нищо. Лека нощ.
Севги отиде в стаята си и затвори вратата. Постоя малко до нея, заслушана в стъпките му откъм кухнята.
После извади дясната си ръка от джоба на сакото, отвори длан и се загледа в минизашеметителя „Ремингтън“, който беше стискала допреди миг. Изглеждаше съвсем безвреден, къса дебела матовосива тубичка. Контролната лампичка в единия край примигваше в зелено. Метнат силно от късо разстояние или при пряк контакт с целта, минизашеметителят беше достатъчно мощен да извади човек от строя за двайсетина минути.