— Не и за теб.
— Е, със структурата на основните кръгли молекули мога да се справя, но от всичко по-сложно ми се завива свят, така че…
— Не, имах предвид ранното ставане. — Тя пак махна леко с чашата, този път само с една ръка. — Едва ли си падаш по…
— О, това ли? — Той сви рамене. — Заради обучението е. Някои навици не се губят никога.
След последните му думи тишината зейна отново. Разговорът стържеше и засядаше в плитките води на нейното упорстващо смущение. Карл затърси нещо, с което да го оттласне от брега. Нещо, което му беше минало през ума снощи, когато най-сетне се беше унесъл в сън.
— Знаеш ли, мислех си за нещо. Прегледали сте записите на бордовия джин на „Хоркан“, нали? Още през юни, когато е започнало всичко това.
— Да. — Каза го с лекичко удвояване на съгласната и въпросителна интонация. Хареса му как прозвуча. Зачуди се как да продължи по-нататък.
— И на кого възложихте задачата? На вътрешен екип?
Тя поклати глава.
— Съмнявам се. Ние получихме готовите транскрипти. Извличането сигурно са го възложили на някое генийче от факултета по машинни интерфейси на Масачузетския технологичен. Обикновено те поемат поддръжката на н-джиновете ни. Защо, мислиш, че може да са пропуснали нещо?
— Винаги има такава възможност.
Последното му спечели скептичен поглед.
— Нещо, което те са пропуснали, а ти ще хванеш?
— Добре де, не точно да са пропуснали нещо. — Отпи от кафето. Махна с ръка. — Просто нещо, което не са се сетили да потърсят, защото аз не съм бил част от картинката тогава. Някаква връзка между мен и Мерин. Някаква съпоставка.
— Връзка? Нали каза, че не го познаваш.
— Не го познавам. Стига, Ертекин, ти си ченге. Все трябва да знаеш нещо за теорията на комплексността. За социалните мрежи.
Тя сви рамене.
— Знам нещичко. В курсовете по демодинамика ни обясниха основните постулати. Интуицията „Ярошанко“, Чен и Дъглас, Рабани. Назад, чак до Уотс и Строгац, всичките онези простотии за малкия свят на глобалните мрежи. И какво? Озовеш ли се реално на улицата, теорията на демодинамиката ти върши кажи-речи толкова работа, колкото поезия в бардак.
Той успя да устиска усмивката си.
— Може и така да е. Но малкият свят на глобалните мрежи е полезна теория. А обществото на тринайските на Марс е един много малък свят. Като самия Марс. Не познавам Мерин лично, но бас ловя, че може да бъде открита връзка помежду ни с отклонение две степени, може и по-малко. А ако такава връзка съществува, то кой би могъл да я открие по-добре от н-джин?
— Прав си. Защо обаче питаш конкретно за този на „Хоркан?“
— Защото той е последният, имал контакт с Мерин. Логично е именно…
Тиха камбанка откъм вратата.
Ертекин си погледна механично часовника. Очите й се присвиха объркано.
— Том май наистина не смее да ни остави сами — спокойно каза Карл.
Объркването изчезна, заменено от пренебрежение, което той прецени като изфабрикувано. Ертекин отиде до вратата и вдигна слушалката на гласовата уредба.
— Да?
Очите й се разшириха. Тя кимна, каза „да“ още няколко пъти, вече без въпросителната, после затвори. Погледна Карл. Лицето й беше намръщено по всички правила на изкуството. Той не можа да прецени дали е притеснена, ядосана, или и двете.
— Ортис — каза тя. — Долу е.
— Каква чест! Винаги ли посреща лично новоназначените служители? — Успя да прикрие изненадата си.
— Не знам за такъв случай, поне откакто аз работя за него.
— Значи причината трябва да е в мен.
Надявал се бе да прозвучи небрежно и с много ирония. Само че някъде през последните четири месеца беше изгубил това си умение. Тежестта на казаното не му убягна, не убягна и на Ертекин.
— Да. — Тя го погледна. — Причината трябва да е в теб.
Беше виждал Ортис, но шефът на КОЛИН едва ли го помнеше. И двете им срещи бяха преди години, и двете в изкуствената и неискрена атмосфера на дипломатически посещения, а Карл беше само един от няколкото агенти по залавяне на тринайски сред тълпата служители на Агенцията, които си чакаха реда да стиснат ръката на шефа. Второто Мюнхенско споразумение още беше в бъдещето, носеха се слухове, че КОЛИН ще се върне на масата за преговори, за да подпише договора, с всичките му клаузи този път, и всички много внимаваха в картинката. По онова време — помнеше го смътно, защото това му беше последна грижа тогава — Ортис все още беше новак, наскоро нает политически съветник, направил успешна политическа кариера в щатите на Ръба и далеч от сегашното си високопоставено положение в КОЛИН. Беше забравил подробностите, помнеше само прошарена коса и силен слънчев загар, плюс стройна фигура на танцьор, нетипична за годините на мъж, доста попрехвърлил четирийсетака. Леко дръпнати сериозни кафяви очи, които може да му бяха наследство от филипински предтеча или от биоскулптиране, целящо да внуши на гласоподавателите именно това. Приятна усмивка.