Ваялид се усмихна. Госпожица Сетъл щеше да бъде ужасена, ако научеше, но близначките бяха много радостни. Тя тръгна към къщата доволна, че щеше да прекара по-голямата част от деня насаме със себе си. Когато видя, че Роуз е сама с Фърн, Ваялид изпита голямо облекчение.
Когато Ваялид бе настанена и получи чаша чай, Роуз продължи разговора си с Фърн:
— Виждала ли си Джеф оттогава?
— Не — отговори Фърн. — Според мен той работи твърде много и от толкова работа най-вероятно е откачил.
— Не мисля, че това му е проблемът — каза Роуз и сбърчи вежди, — но нещо със сигурност не е наред. Той никога не е правил такова нещо.
— Какво? — попита Ваялид, като внимаваше да не им покаже колко много иска да разбере. — Да не би да е пострадал?
— О, не — отвърна Фърн. — Той се домъкна тук вчера сутринта — при това едва в шест и половина! Събуди мен и Медисън и започна да ми се извинява за всички неща, които бил казал за мен, откакто се омъжих за Медисън. След това започна да изрежда добродетелите ми, докато вече не можех да се позная. Медисън се закле, че Джеф сигурно е бил пиян.
— Джордж се тревожи за него — каза Роуз. — Джеф направи същото и с мен. Ако не седях, сигурно щях да падна от изненада. Никога не съм се колебала да казвам на Джеф какво мисля, но той още не беше свършил, а аз вече съжалявах за половината неща, които му бях наговорила.
— Надявахме се, че може да знаете какво е станало с него — обърна се Фърн към Ваялид. — Аз нямам никаква представа.
— Не знам — каза Ваялид и се загледа в чашата си.
— Джеф никога не се извинява — каза Роуз. — След няколко дни вероятно ще се появи и вече ще е забравил всичко, което ни наговори.
— Не мисля така — възрази Фърн. — Той се държа добре дори с момчетата. С момчетата! Джеф обикновено не може да ги изтърпи повече пет минути.
— Мисля, че нещо се е случило — каза Роуз, — нещо толкова силно, че най-накрая е разбило депресията му. — Тя погледна към Ваялид.
— Да, но какво точно? — попита Фърн.
— Не знам — отговори Роуз, — но според мен той скоро ще направи нещо неочаквано.
— Какво? — поинтересува се Фърн.
— Не знам. — Но Роуз не сваляше проницателния си поглед от Ваялид, сякаш очакваше от нея да й даде обяснението, което търсеше.
— Как върви подготовката на родеото? — смени темата Ваялид. Джеф се бе извинил и изглежда, че извинението му беше искрено. В резултат от това Роуз очакваше, че той ще направи нещо неочаквано — като например да се влюби в една янки!
Джеф я бе целувал, сякаш не бе искал изобщо да спре. През изминалите три дни Ваялид не можеше да мисли за нищо друго. Изпълняваше задълженията си в училището машинално. Дори и децата бяха забелязали, че нещо я тревожи. Тя толкова много искаше да го види, че почти трябваше да си прехапе езика, за да не разпитва за него.
Но разумната част на съзнанието й продължаваше да й напомня, че Джеф никога не бе споменавал нещо за бъдеща връзка. Той можеше да я целува цяла нощ, но бе живял като ерген твърде дълго, за да се откаже от свободата си толкова бързо. Ваялид се бе наслаждавала на целувките му също толкова, колкото и Джеф, но нямаше намерение да го принуждава да се ожени за нея.
Знаеше какво означава да се грижи за мъж. Представата за бъдеще на независимост, в което да не й се налага да се тревожи за друг, освен за себе си, изглеждаше твърде привлекателна за Ваялид. Джеф, Харви или който и да било друг трябваше да й предложи нещо повече от няколко целувки или покани за вечеря.
Ваялид си наложи да не мисли за това. Беше безполезно. По-добре щеше да бъде да слуша какво говори Роуз. Денят на родеото наближаваше и тя искаше да разбере как се справяше Фърн, чието състояние не изглеждаше да се подобрява. Ваялид се надяваше състоянието й да не се влоши преди пристигането на доктор Улмстед.
— Монти свърши страхотна работа — казваше Роуз. — Само да видите какво е замислил. Вече изпратихме хора да вземат Уилям Хенри и Елизабет и те трябва да пристигнат тук утре.
Братът и сестрата, които никога не се забъркваха в неприятности. Ваялид не беше сигурна, че да ги доведат тук беше добра идея.
— Едва успях да убедя Монти да не кани Хен — каза Фърн. — И тъкмо го бях убедила, когато се получи телеграма от него. Няма да повярваш — Лаура пак е бременна! — Тя се разсмя и се обърна към Ваялид. — Може би трябва да убедим твоя лекар да построи клиниката си в Денвър. Както са тръгнали нещата в семейството, той няма да има нужда от други пациенти.