— Все още не си ми казала защо смяташ, че те харесвам.
Ваялид се усмихна отново. Джеф едва я виждаше в тъмнината, но знаеше, че тя се усмихва. Ваялид бе постоянно в съзнанието му. Знаеше как блестят очите й, когато е щастлива, как хвърлят огън, когато е ядосана, как се замъгляваха, когато беше нещастна. Помнеше вкуса на устните й, топлината на дъха й, усещането от притискането на тялото й към неговото. Джеф копнееше да протегне ръка и да я докосне, да я придърпа към себе си и да я целува, докато страхът, който го разяждаше, не изчезне.
Но в този момент беше слаб и не можеше да устои на магията й. Дори и най-малкото докосване можеше да го изпрати в пропастта.
— Когато една жена харесва един мъж, винаги може да каже дали той й отвръща със същото — отговори му Ваялид.
Джеф спря да диша. Нещо в него разкъса многогодишните окови. Искаше му се да разбере какво имаше предвид Ваялид, като говореше за харесване. Трябваше да знае. Никога през живота си не беше имал нужда от някого. Просто не си го бе позволил. Хората умираха. Нещата се променяха. Болката просто беше твърде силна.
Винаги бе смятал, че при необходимост може да обърне гръб на всеки, включително и на собственото си семейство. Той обаче знаеше, че членовете на семейството му бяха също толкова, жизненоважни за него, колкото и въздухът, който дишаше. Ако имаше нещо, което да му дава сила, то това беше увереността, че без значение какво върши, семейството му никога няма да го изостави.
Липсата на ръката му нямаше нищо общо с начина, по който те се държаха с него. Джеф не знаеше защо досега не беше разбрал това. Може би е бил твърде сърдит, за да се вслушва в онова, което са му казвали. Тогава защо слушаше Ваялид? Защо толкова отчаяно се надяваше, че е права, а той греши?
Очевидно се надяваше, че беше казала истината, когато беше споменала, че го харесва. Никога не си бе признал това, но винаги се бе страхувал, че никой не е способен да го хареса. След Джулия Уилкокс се страхуваше, че завръщането му във Вирджиния няма да има никакво значение. Страхуваше се, но трябваше да поеме риска. Трябваше да разбере.
Файтонът спря пред болницата. На Джеф не му се искаше да слиза, въпреки че предпазливостта го подканваше да побърза. Имаше толкова много въпреки, които искаше да зададе на Ваялид, но нямаше време за това. Тя вече слизаше от файтона.
— Как е тя? — попита Ваялид в мига, в който двамата с Джеф стигнаха на етажа.
— Кървенето се засили — отвърна Роуз.
— Роди ли вече?
— Не.
— Имате ли новини от лекаря?
— Влакът му е пристигнал. Сега въпросът е дали той ще успее да дойде тук навреме и дали ще може да направи нещо за Фърн.
— Тукашният лекар нищо ли не може да направи? — попита Ваялид.
— Медисън не му позволява. Той е толкова ядосан, че не позволява на персонала да се приближат до нея. Между другото, питаше за теб.
Ваялид се почувства ужасно. Не й се искаше да дава напразни надежди на Медисън.
— Аз не мога да направя нищо.
— Знам — каза Роуз. — Но присъствието ти го кара да се чувства по-добре. Ти си единствената, която наистина знае какво става. Надява се само на теб и на доктор Улмстед. И не само той, но и всички ние.
— Не можем да правим чудеса. Може би вече е твърде късно.
— Знаем това, но никой от нас не смее дори да си помисли какво ще се случи с Медисън, ако тя умре.
— Боже милостиви! — възкликна доктор Улмстед, когато прегледа Фърн.
Почти в безсъзнание, тя беше бяла като платно. Ваялид се страхуваше, че всяка глътка въздух може да се окаже последната за Фърн.
— И вие наричате това място болница! — каза доктор Улмстед. — Почти сте оставили тази жена да умре. — Лекари и сестри зяпаха пребледнели зачервения дребничък германец.
— Не стойте там и не зяпайте като идиоти. Пригответе я за операция. А след това, ако успеете да намерите някой бог, който не е твърде зает, за да се вслуша в молитвите на глупаци като вас, помолете му се да не съм дошъл твърде късно, за да променя онова, което сте направили. Ваялид, искам ти да ми асистираш. Къде мога да се измия?
Медисън погледна тревожно към жена си и тръгна след лекаря, който започна да се съблича.
— Какво ще правите?
— Кой сте вие, по дяволите? Разкарайте този мъж оттук! — изкрещя доктор Улмстед, без да се обръща конкретно към някого. — Как мога да работя, когато тук постоянно влизат и излизат хора?
— Аз съм съпругът й — отговори Медисън — и ако не ми кажете какво ще правите с нея, ще ви счупя всички кости една по една.
Доктор Улмстед спря само колкото му бе необходимо, за да отвърне на Медисън.