— Трябва да благодарите на доктор Улмстед. Той ще излезе веднага щом се измие.
Джордж я огледа внимателно.
— Предполагам, че искате да се приберете. Ще се погрижа, когато се приготвите да ви чака файтон.
— Не е необходимо. Училището е наблизо.
— Дори ако не беше студено и тъмно, пак нямаше да ви позволя да се приберете пеша.
— Кажи на Джеф да я заведе — предложи Роуз на съпруга си.
— Няма нужда да ме придружава никой — възрази Ваялид. — Сигурна съм, че Джеф предпочита да остане при семейството си.
— Ще се върна бързо — каза Джеф.
— Защо не прекарате нощта в хотела? — предложи Роуз. — Можете да си починете една вечер и утре сутрин да се върнете в училището.
— Вече отсъствах достатъчно дълго и на госпожица Сетъл сигурно й се иска да ме убие. Не се сетих да й изпратя бележка защо близначките и аз не сме се върнали.
— Не се притеснявай — каза Джеф. — Аз ще се погрижа за това. Сигурна ли си, че не искаш да останеш в хотела?
— Наистина не мога.
— Не мисля, че трябва да ви пускаме да си вървите, без да направим нещо, с което да изразим благодарността си — каза Дейзи.
Роуз се усмихна.
— Джеф ще я покани на благотворителния бал. Тогава можем да я поканим да остане в хотела.
Ваялид се чувстваше изтощена. Денят се бе оказал ужасно дълъг. Първо в ранчото с близначките, после Фърн, посещението в кабинета на Филип Рабин, работата в операционната зала. Към всичко се прибавяше тревогата за това какво щеше да направи госпожица Сетъл във връзка с необяснимото й изчезване. На Ваялид много й се искаше да прекара няколко минути насаме с Джеф, но беше твърде изтощена, за да се разправя с покани за балове и хотели. Тя успя да се измъкне, без да даде конкретен отговор на никого.
— Изглеждаш изтощена — каза й Джеф, докато й помагаше да се качи във файтона.
— И съм — отвърна Ваялид. — Не си спомням някога да съм била толкова уморена, дори и когато Джонас беше още жив.
Харесваше гласа на Джеф. Той й действаше толкова успокоително. Обикновено Джеф беше напрегнат, твърде раздразнителен — тя бе сигурна, че той ще си остане такъв до края на живота си, — но тази вечер беше различен. Сега той не беше раздразнителен и напрегнат. Искаше й се да го попита каква беше причината за тази разлика, но беше твърде уморена и не мислеше, че ще може да го слуша достатъчно дълго, за да чуе отговора му.
— Ще дойдеш ли с мен на бала? — попита я Джеф.
Умората започна да намалява. Ваялид не беше приела предложението на Роуз насериозно и мислеше, че същото се отнасяше и за Джеф. Ваялид не можеше да реши дали той я канеше заради Роуз, или защото наистина искаше да излезе с нея.
Отговори си почти незабавно. Джеф никога не посещаваше обществени места. Той самият й го беше казал. Сега я канеше, защото не знаеше какво друго да направи.
Тя почти се съгласи. Искаше й се да отиде на бала с него. Не можеше да си представи нещо по-приятно от една вечер, прекарана с Джеф, особено ако той се държеше както в момента. Щеше да бъде лесно да приеме поканата му. Не трябваше да казва нищо, а просто да кимне или да измърмори нещо неразбираемо. Дори и най-тихият шепот щеше да бъде приет за съгласие.
Зачуди се дали Джеф можеше да танцува. Вероятно щеше да й се наложи да обуе ботуши, за да защити краката си. Щеше да бъде най-хубавият мъж в залата и всички щяха да й завиждат. Тази мисъл накара реалността да надигне грозната си глава.
— Благодаря, но няма да дойда.
— Защо?
Ваялид не знаеше защо Джеф й бе задал този въпрос. Той трябваше да изпита облекчение от отговора й и да го приеме без възражения.
— Сигурна съм, че знаеш причината.
— Ако беше така, нямаше да те питам.
— Мястото ми не е на бал на висшето общество — обясни Ваялид, като внимателно подбираше думите си, за да не го нарани. — Не познавам други, освен семейството ти. Дори не знам за какво се организира балът.
— Това е просто една танцова забава.
— Сезонът във висшето общество е в разгара си. Родителите на ученичките ми ще присъстват на бала. На тях няма да им хареса да видят възпитателката от училището, в което учат децата им, да се мотае между тях.
— Мислех, че не би позволила нещо такова да те спре.
— Виж, Джеф, аз трябва да си изкарвам прехраната. Това е единствената работа, която имам. Не мога да си позволя да обидя хората, от които завися. А и без това напоследък вече отсъствах.
— Ще говоря с госпожица Сетъл.
— Не! — възрази Ваялид. Гласът й беше по-рязък, отколкото й се искаше. — Вече исках твърде много. Сега е време да се прибирам.