— Но Медисън ще плати всички разходи.
— Ти просто не разбираш! — Възпитателките не трябва да искат услуги. Те не трябва да очакват специално отношение. Аз наруших всички правила. Дори въвлякох училището в родео.
— Това беше дело на близначките.
— Но нямаше да се случи, ако бях упражнявала по-добър контрол върху тях.
— Това не е честно.
— Може и да не е, но така стоят нещата. Ти си богат от толкова отдавна, че си забравил какво означава да зависиш от прищевките на другите. Съжалявам. Не исках да кажа това. Виж, просто не мога да отида на бала, така че нека да прекратим този разговор. Трябва да се прибирам.
— Няма ли да дойдеш заради мен?
Ваялид овладя емоциите си, преди да се беше разтопила и да направи нещо глупаво.
— Защо? Ти няма да танцуваш. Никога не ходиш на балове и не харесваш висшето общество на Денвър.
Когато Джеф не отговори, тя продължи:
— Каниш ме, защото така пожела Роуз. Не отричай. Няма да ти се разсърдя. Сега трябва да вървя.
Джеф я придружи до вратата. Искаше да влезе, но Ваялид не му позволи.
— Връщай се в болницата. Тази вечер трябва да си със семейството си. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Ти си добър човек. Благодаря ти за поканата.
Джеф беше бесен. Ваялид усещаше това от непреклонното му отношение. Е, наистина съжаляваше, че беше наранила чувствата му, но той щеше да го преживее. Скоро Джеф щеше да осъзнае, че не отхвърляше него, а само възможността да се смеси с висшето общество на Денвър.
Освен това, тя трябваше да си признае, че и малко се страхуваше. Джеф принадлежеше към най-висшия слой на обществото. Ваялид не можеше да бъде уверена, че той няма да се срамува, ако го видят с някаква си възпитателка на най-престижното събитие през сезона. Дори не беше учителка. Мъжете щяха да злобеят зад гърба на Джеф. Не искаше да си помисли какво щяха да кажат жените. Можеше да изтърпи много неща, но не можеше да изтърпи да види Джеф засрамен от това, че е с нея.
Влезе в сградата и веднага се залепи за един прозорец. Гледаше как Джеф се отдалечава по пътеката с бавни и неохотни стъпки. Знаеше, че само трябваше да го повика и той щеше да се върне обратно.
Когато Джеф стигна до пътя, се спря, обърна се назад и погледна към сградата. Ваялид се отдръпна от прозореца. Той стоя там дълго време, без да сваля поглед.
— Ако госпожице Сетъл беше видяла онова, което аз видях току-що, щеше да изхвръкнеш на улицата в същата минута.
Ваялид подскочи от изненада, когато чу Бет да й говори. Тя не я беше усетила да влиза в дневната.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ваялид, въпреки че много добре знаеше.
— Госпожица Сетъл не търпи служителите й да имат отношения със семействата на ученичките. Уволни една учителка малко преди да наеме теб, защото реши, че се държала твърде фамилиарно с един от бащите вдовци. Ако те беше видяла да целуваш господин Рандолф, направо щеше да припадне.
— Ние не сме правили нищо непочтено — каза Ваялид.
— Не съм казвала противното. Само те предупреждавам. — Намръщеното лице на Бет бе огряно от широка усмивка. — А сега ми разкажи всичко, което се случи. Госпожица Сетъл за малко да припадне, когато с близначките не се върнахте.
Джеф усети старите, познати страхове да разяждат ъгълчетата на съзнанието му. Не се беше научил да приема какъвто и да било отказ, без да мисли, че нещо с него не е наред. Празният му ръкав беше положен в скута му — безмълвно обвинение, което след всички тези години все още не беше изгубило силата си да го накара да се почувства неадекватен. Дори когато разумът му казваше, че всичко това са глупости, той не можеше да се отърси от натрапчивия страх.
В такива моменти му се искаше куршумът да го беше убил. Дали някога щеше да избяга от вечното чувство, че е непълноценен мъж?
Опита да се убеди, че Ваялид нямаше друга причина да му откаже, освен онези, които му беше изложила. Може и да не харесваше причините за отказа й, но те бяха основателни. Защо не можеше просто да приеме всичко, което му бе казала, и да остави нещата така, както си бяха? Защо трябваше да продължава да се самоизмъчва?
Причината беше, че с всеки изминат ден тя му харесваше все повече, а се страхуваше, че се отдръпва. През целия си живот беше отхвърлял хората, преди те да са отхвърлили него. Но трябваше да признае, че беше срещнал една жена, за която повече от всичко на света искаше да го приеме и беше ужасен, че може да му откаже. Отхвърлянето на поканата му за бала беше първият отказ на Ваялид, но беше и първият опит на Джеф да направи нещо повече от това да я целуне.
Страхуваше се, че когато се стигнеше до по-сериозна връзка, Ваялид щеше да предпочете някой като Харви Маккий, който постоянно изникваше изневиделица. Тя го харесваше. И защо не? Богат и обичан от всички, Харви си имаше две ръце. Нямаше причина Ваялид да не харесва някой като Харви повече от някой като Джеф. Нямаше какво друго да й предложи, освен лошо настроение, избухлив характер и липсваща ръка.