Джеф си каза поне веднъж да бъде разумен. Най-после бе приел факта, че семейството му го обичаше заради самия него. Въпреки всичко, което беше наговорил, онази нощ те всички се бяха обърнали без колебание към него. Никой не си беше помислил, че е по-малко мъж от Джордж, Тейлър, Медисън или Монти.
Ваялид беше казала, че е най-способният мъж, когото познавала. Надяваше се това наистина да е така. Искаше му се да е така. Един такъв мъж не можеше постоянно да търси начини да се самообвинява. Един такъв мъж би живял, без да се опитва да кара хората да се чувстват виновни. Джеф можеше и щеше да постъпи точно така. Не искаше да разочарова Ваялид.
Джеф лежеше неподвижно, докато треньорът го масажираше. Знаеше, че беше претоварил тялото си, но това нямаше значение.
— Знам, че не обичаш да ти казвам какво да правиш — каза треньорът, — но нали за това ми плащаш. А и нямаше да съм си свършил добре работата, ако не те предупредя, че ако продължаваш така, ще се повредиш.
— Знам си възможностите.
— Може би, ако става дума за банката, но когато опре до вдигането на тежести, ти се претоварваш много. Все едно, че искаш да се накажеш за нещо, да видиш какво може да те пречупи.
Може би Джеф правеше точно това. Точно сега той не се харесваше особено. Може би това беше начинът, по който се самонаказваше за това, че харесва Ваялид.
— Поне си вземи един ден почивка утре — посъветва го треньорът. — Тялото ти има нужда от възстановяване.
— Ще видим — отвърна Джеф. Работата му помагаше да не мисли за Ваялид, но дори денонощната работа не можеше да освободи напрежението или да пропъди чувството, което понякога сякаш щеше да се взриви вътре в него. Единствено тежките физически натоварвания му даваха няколко часа облекчение.
— Луиз иска да знае кога пак ще я посетиш.
Джеф се бе питал кога ли треньорът му щеше да му зададе този въпрос. Не се беше виждал с Луиз, откакто тя го беше накарала да си тръгне. Знаеше, че треньорът му си падаше по нея и постоянно се мотаеше около къщата й. Джеф не знаеше колко дълбоки са чувствата му, но се надяваше да не е влюбен в Луиз. Беше добра жена, но Джеф не можеше да си я представи само с един мъж, та дори и с мъж, който искаше да се ожени за нея.
— Тя все още ли ми пази нощите? — попита Джеф.
— Не знам как разпределя времето си.
Не, не му ги пазеше. Това не беше неочаквано за Джеф. Още по-добре.
— Кажи й, че не знам кога ще отида.
Джеф нямаше желание да се връща в леглото на Луиз. Ваялид заемаше цялото му съзнание и не оставяше място за други жени.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Ваялид гледаше госпожица Сетъл, без да знае какво да й отговори.
— Но аз не мога да отида на бала с господин Маккий.
— Осъзнавам, че това ще ви постави в социална среда, в каквато нямате опит — каза с официален тон директорката, — но това е само една вечер. Аз смятах да бъда там като представителка на училището, но няма да ми бъде възможно.
— Но защо точно аз? Не може ли да отиде някоя от учителките, някоя, която е по-добре запозната с висшето общество в Денвър?
— И аз предложих същото. — Госпожица Сетъл погледна неодобрително към Харви. — Но господин Маккий настоява да отиде с вас и с никоя друга.
— Че кой мъж не иска да бъде видян с една от най-красивите жени в Денвър? — каза Харви. — Пък и аз никога не съм крил колко много харесвам компанията ти.
Госпожица Сетъл придоби още по-строг вид.
— Не знаех, че се познавате с господин Маккий, но той ми казва, че няколко пъти се е виждал с вас в училището.
— Той урежда наследството на чичо ми.
— И аз така разбрах. — Директорката не промени изражението си. — Надявам се, че проблемът с наследството ви ще бъде уреден по задоволителен начин в най-скоро време.
— Има няколко проблема — каза Харви, — които вероятно ще отнемат повече време.
Госпожица Сетъл не изглеждаше твърде доволна от отговора му.
— Ако хората си помислят, че сте хвърлила око на господин Маккий, това ще навреди на репутацията на училището. Но според мен присъствието ви само на един бал няма да бъде достатъчно основание за слухове, особено след като обясня на всички, че отивате на моето място.
— Няма да позволя никой да мисли, че съм хвърлила око на Харви… на господин Маккий. — Ваялид започваше да се ядосва.