— А в какво?
— Според Бети Сю Джеф Рандолф харесва госпожица Гудуин.
— Казах ти никога вече да не споменаваш името му в дома ми! — извика Филип. — Само като си помисля колко много загубих заради него, ми се иска да го убия.
— Госпожица Сетъл казва също, че той е поканил госпожица Гудуин на бала, но тя му отказала.
— Не вярвам. — Джеф никога не ходи на балове.
— Госпожица Гудуин лично го е казала на Елеонор.
— Не ме интересува какво й е казала. Кучката вероятно е излъгала.
— Да предположим, че не е. Да предположим, че Джеф я види на бала да танцува и да се забавлява с друг мъж. Той направо ще побеснее. Знаеш колко болезнено реагира.
— Той няма да бъде на бала.
— Можеш да го накараш да дойде?
— Как?
— Той е готов на всичко за банката си. Когато се появи, можеш да го подразниш за това как жените не го харесват заради ръката му. Аз ще се погрижа за госпожица Гудуин. Тя е абсолютна пуританка. Ще я убедя, че всички мислят, че тя тича след Джеф. Когато ги съберем заедно, тя само ще го погледне и ще отиде някъде другаде. Ако ти му кажеш подходящите неща, той ще си помисли, че не може да го понася, защото е сакат.
Филип беше спрял да се храни и слушаше внимателно.
— Искам да видя копелето мъртво.
— Няма да стане. Но това ще бъде също толкова добро отмъщение. Ще го разяжда в продължение на години.
— Наистина ли мислиш, че ще стане?
— Зависи дали ще успееш да го докараш на бала. Можеш ли?
— Трябва да помисля.
— Защо точно аз? — попита мъжът.
— Защото той няма да повярва, ако му кажа аз — отговори Филип.
— Защо искате да направите сделка с него? Всички знаят, че го мразите.
— Парите са си пари.
— Няма да го направя. Вие сте замислили нещо и аз не искам той да дойде да ми потърси сметка, когато открие, че съм го подвел.
Филип спря да се прави на доброжелател.
— Или ще го направиш, или спирам финансирането за фирмата ти.
Мъжът пребледня.
— Мога да получа финансиране от други места.
— Не и преди да изгубиш деветдесет процента от онова, с което разполагаш.
Мъжът се опита да се противопостави на Филип, но упорството му бързо отстъпи пред свирепия поглед на Рабин.
— Какво искате да му кажа? — попита той най-накрая.
Ваялид изпъшка. Трябваше да се сети, че балът щеше да бъде в хотел „Уиндзор“. Джеф нямаше да бъде тук, за да я види, но останалите членове на семейството несъмнено щяха да присъстват.
— Не ме интересува колко младежи искат да танцуват с теб. Днес си с мен — каза Харви и я потупа по ръката. — Можеш да забравиш какво каза Елеонор. Няма да си загубя времето тази вечер в търсене на пари за болницата.
Ваялид нямаше как да не се зарадва на комплимента. Харесваше Харви. Той беше точно типът мъж, който според повечето хора би бил подходящата партия за жена на нейната възраст. Но сърцето й вече беше отдадено на друг. Дори ако Джеф никога не отвърнеше на чувствата й, тя никога нямаше да може да се влюби в Харви.
— Моля те да не забравяш задълженията си към мен!
— Не съм забравил. Правя това за себе си. — Харви я хвана по-здраво под ръката. — Тази вечер смятам да се забавлявам.
Вечер, от която тя толкова се страхуваше. Съмняваше се, че в обществото биха се отнесли по-добре с нея, ако я видеха с Харви вместо с Джеф.
Изобщо не й се искаше да слезе от файтона. Беше облякла най-хубавата си рокля, но дори допълнението от брошка и шал не можеше да скрие, че това не беше бална дреха. Ваялид си представяше как останалите жени на бала ще я гледат със съжаление. Помоли се мислено Харви скоро да уреди спора около мината й, за да може да забогатее достатъчно, за да си купи поне една хубава рокля, преди да напусне Денвър. Не че очакваше да бъде поканена на друг бал.
— Изглежда, че всички са тук тази вечер — каза Харви, когато видя редицата от файтони зад тях.
Ваялид потисна желанието си да вдигне полите на роклята си и да се затича към училището колкото може по-бързо. Вместо това си пое дълбоко дъх, стъпи на тротоара и остави Харви да я придружи в сградата.
Хотелът вече беше препълнен. Целият долен етаж беше подреден като една огромна стая, където имаше места, на които хората можеха да седят, да си говорят или да се хранят. За онези, които искаха да танцуват, беше оставено голямо пространство. Един оркестър вече свиреше бавна мелодия, която Ваялид не можа да разпознае.
Само един поглед към жените в залата беше достатъчен на Ваялид, за да се увери, че половината от богатството на Запада се намираше тук тази вечер. Тя видя шапки с щраусови пера, които се поклащаха гордо; половината жени, изглежда, бяха намерили начин да включат норка, хермелин, самур или сребърна лисица в роклите си. Рокли от коприна, сатен и кадифе блестяха на светлината; бижута, струващи императорски откуп, красяха ушите, шиите и гърдите на жените на висшето общество в Денвър. Ваялид не видя нито едно познато лице.