— Знаят, защото аз им казах — заяви предизвикателно Клара.
Внезапно на Ваялид й дойде до гуша. Вече не й се искаше да застава срещу Клара Рабин или когото и да било. Искаше й се просто да се махне от салона, преди да се беше разплакала. Искаше й се да си тръгне. Трябваше да се прибере вкъщи. Не знаеше какво щеше да каже на Харви, но не можеше да остане тук нито минута повече.
Ваялид се обърна. Клара се опита да я последва, но приятелката й я сграбчи за ръката.
— Остави я. Мисля, че вече каза достатъчно.
— Мислиш грешно — заяви Клара.
Ваялид не знаеше как бе успяла да намери пътя обратно до Харви. Изобщо не я интересуваше, че ядосаната Клара Рабин я следваше по петите. Искаше й се само да стигне до Харви и да го помоли да я заведе у дома й, преди сълзите й да бяха рукнали.
Харви я видя да приближава, прекъсна разговора си и се обърна към нея. Ваялид го хвана под ръка и застана близо до него, за да може да му прошепне молбата си. В този момент Джеф излезе напред от мястото, на което говореше с Джордж.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Ваялид се втренчи с ужас в Джеф. Сърцето й за малко да спре да бие. Тя видя изписания върху лицето му шок и как усмивката му изведнъж се изпари. Ваялид знаеше, че трябва да каже нещо, но не можеше да се сети за нито една дума, която да и оправдае. Тя знаеше, че Клара Рабин се намира зад нея, готова да разбере неправилно всяка нейна дума — и да предаде своята версия на всички в залата — и това я накара да остане безмълвна. Ваялид се притисна до Харви и каза:
— Не се чувствам добре. Искам да се прибера.
— Болна ли си? — попита я Роуз.
— Може би първо трябва да полегнеш — посъветва я Айрис. — Пътуването назад може да те накара да се почувстваш още по-зле.
Ваялид отмести поглед към Джеф. В изражението му нямаше нито съчувствие, нито загриженост. Само гняв и обида. Видя как той се затваря в себе си и се отдръпва там, където не можеше да го достигне. Онова, което оставаше в обсега й, беше твърдо и непроницаемо.
— Благодаря, но предпочитам да се прибера.
— Защо ти не я отведеш, Джеф? — предложи Роуз. — И без това нямаше да оставаш.
Ваялид не можа да се въздържи да погледне към Джеф. Надяваше се лицето й да не издава колко много й се искаше той да приеме предложението на Роуз. Отчаяно й се искаше да прекара няколко минути насаме с него.
— Тя е дошла с Харви — отвърна Джеф. — Не бих си и помислил да се натрапвам.
Гласът му беше ледено учтив, но думите му сякаш бяха натопени в отрова. Той нямаше никакво намерение да излиза от хотела с нея. Ваялид никога не беше виждала Джеф толкова обиден, толкова объркан, толкова ледено безразличен. Само като го гледаше, и сърцето я заболяваше. Когато си помисляше, че тя е причината за болката, която той изпитваше, й се искаше да потъне вдън земя от срам.
Бележката на госпожица Сетъл очевидно не беше обяснила достатъчно ясно ситуацията. Моментът не беше подходящ за обяснения, но тя беше длъжна да опита.
— Вероятно се чудиш какво правя тук, след като…
Очите му проблеснаха гневно.
— Никога не се чудя какво правят янките — сряза я той. — Знам, че са способни на всичко.
Въпреки болката и унижението, Ваялид усети, че започва да се ядосва. Той я заклеймяваше, без да й даде възможност за обяснение. Той отново просто предполагаше, както правеше винаги, когато бъдеше наранен.
— Сигурно не си мислиш, че аз бих…
— Нито пък ме интересуват мотивите им — прекъсна я повторно той. — Защо трябва да търся чест там, където знам, че я няма?
Ваялид побесня. Не знаеше защо Джеф си мислеше, че беше единственият, чиито чувства можеха да бъдат наранени. Омръзнало й беше неговото самопоглъщане. Колкото и да го обичаше, все пак не можеше да не се запита дали някога щеше да бъде способен да мисли за друг, освен за себе си.
— Ти няма да познаеш честта дори ако тя те захапе за отрязаната ръка — каза Ваялид.
— О, значи си забелязала ръката ми? — попита Джеф и размаха ръкава си към нея.
— Че как можех да не я забележа? — отвърна тя. — Тя е смисълът на твоето съществуване. Не мога да си представя по-подходящ символ за целия ти живот. Едно идеално същество, повредено в ранна младост, запазило внимателно променената си форма, за да причинява нещастия на всички останали.
Ваялид сграбчи шала си и избяга от залата.
Джеф я гледаше как излиза, последвана от Харви Маккий. Болката, която изпитваше, беше толкова силна, че сякаш го разкъсваше. Той не искаше никой да разбере, че Ваялид Гудуин не искаше да танцува с еднорък мъж. Не искаше никой да разбере, че той обичаше Ваялид.