Роуз се обърна към него с изпълнени с гняв очи.
— Мислех си, че съм видяла най-лошото в теб, но това, което направи току-що, беше най-презряното нещо, което съм виждала да прави някой Рандолф. Винаги съм казвала, че си разглезен, груб и абсолютно нехаен, но не исках да повярвам, че можеш да бъдеш толкова жесток. За това, което направи, трябва да бъдеш пребит с камъни. Ако не бяхме на публично място, аз самата щях да те ударя.
— Давай. Един от двама ни трябва да се почувства по-добре.
— Спести ми самосъжалението си — сряза го Роуз.
— Надявам се тя да не е сериозно болна — каза Айрис, опитвайки се да запълни неприятната тишина, която последва тази словесна размяна. — Стори ми се, че е в добро настроение.
— Определено изглеждаше, сякаш танците й харесват — намеси се и Монти.
— Че защо да не й харесват, след като толкова много мъже се трупаха около нея?
Значи тя се беше наслаждавала на танците, помисли си Джеф. Не можеше да има друго обяснение. Въпреки всичко, което Ваялид бе казала за брат си, на практика тя не беше по-различна от всяка друга жена.
Джеф се зачуди какво ли щеше да му каже Ваялид, ако не я беше изненадал. Вероятно щеше да измисли някоя съвсем логична причина за това, че не е могла да отиде да бала с него. Но той не й беше дал време за размисъл. Беше твърде шокирана от появата му, за да успее да прикрие истинските си чувства.
Джеф се почувства вътрешно студен и празен. Не си беше позволил да го повярва, но се беше влюбил във Ваялид Гудуин. Отричаше чувствата си към нея още от първия момент, в който ги беше осъзнал. Беше си казал, че я кани на вечеря, защото не иска да хаби хубавата храна. Беше си казал, че я защитава от госпожица Сетъл. Беше си казал още една камара лъжи само за да може да я гледа, да я докосва, да я целува. Но тази вечер, в мига, в който бе излязъл иззад Джордж и се бе озовал лице в лице с нея, Джеф бе осъзнал, че я обича. След това тя се беше отдръпнала от него.
— Няма ли поне да опиташ да се защитиш? — попита го Роуз.
— Какво искаш да кажа?
— Нищо не може да извини постъпката ти.
— Тогава няма смисъл да казвам нищо.
Роуз го погледна объркано и каза:
— Ела да танцуваш с мен.
Джеф беше сигурен, че тя не иска да танцува с него, освен ако не възнамеряваше да го убие по средата на дансинга. Роуз обаче го хвана за ръката и го задърпа след себе си. Джеф вървеше, като че ли беше изпаднал в транс. Внезапно Роуз направи завой и го поведе към едно място, определено за хора, които искаха да останат насаме. Тя седна и потупа седалката до себе си. Джеф седна до снаха си.
— Защо винаги трябва да се държиш като ядосано гнездо стършели? — попита го Роуз.
Не й отговори. Не можеше да й отговори. Той самият се чувстваше, сякаш бе станал жертва на жилата на хиляда стършела.
Роуз го наблюдаваше внимателно. Гневните пламъчета в очите й бяха изчезнали.
— Кажи ми какво не е наред.
Джеф се стресна, сякаш го бяха събудили от дълбок сън.
— Какво искаш да кажеш? — попита той, докато се опитваше да събере мислите си.
— Джеф Рандолф, познавам те от почти петнайсет години. С теб сме се карали, спорили сме, дори не сме се харесвали, но никога не си бил жесток или злобен. Тази вечер беше и двете. Защо?
Той не можеше да й отговори. Дори да й отговореше, това нямаше да промени нищо. Роуз нямаше да разбере демоните, които го измъчваха. Никога досега не беше успяла да ги разбере.
— Ако не искаш да ми кажеш, просто ми го кажи, но аз знам, че нещо не е наред и знам, че то има нещо общо с Ваялид.
— Откъде знаеш?
Роуз се намръщи.
— Поглеждаш само веднъж към Ваялид, която е с друг мъж, държиш се като ревнив любовник и въпреки това ме питаш откъде знам, че нещо не е наред! — Тя издаде звук, който наподобяваше присмех. — Може би си забравил, че се извини на Фърн, Айрис и на мен за всички лоши неща, които си казвал за нас. Ние бяхме готови да повикаме лекар да те прегледа. Бяхме сигурни, че трябва да си паднал на главата си.
Джеф не се усмихна. Не му беше до смях. Не обичаше да позволява на хората да разберат как се чувства отвътре, но точно в този момент не му пукаше чак толкова, че да си измисли някое правдоподобно обяснение. Нищо не се беше променило. Животът му винаги щеше да си остане един и същ. Джеф вече не се интересуваше от почти нищо.
Той се овладя и се изправи.
— Имам работа. Ще те върна при другите.
— Само това ли ще кажеш? Че имаш работа?
— Да.
— Тази жена означава нещо за теб, Джеф. Не се опитвай да го отричаш. Тази вечер нещо се случи — не знам какво точно, — но ако не внимаваш, ще загубиш нещо, което много искаш.
— Джордж сигурно знае, че не танцуваме.
Джеф Рандолф, понякога толкова много ме ядосваш, че ми се иска да те убия.