— Не си прави труда. Аз вече съм труп. А сега трябва да се върнем, преди Джордж да дойде да те търси. Не знам дали той ще повярва, че съм се опитал да избягам с теб, но човек никога не трябва да подценява наивността на един Рандолф.
Роуз хвана Джеф под ръка и го накара да я погледне в очите.
— Ти я обичаш, нали?
— Тя е янки, Роуз. Чиста порода янки, родена и израснала в Нова Англия. Според нея Робърт Е. Лий е най-големият разбойник от войната. Как мога да обичам такава жена?
— Не знам. Предполагам, че си се противопоставил на чувствата си с всички сили, но все пак я обичаш.
Джеф я поведе обратно.
— Бях привлечен от нея. Тя е красива жена.
— Аз не съм глупачка, Джеф Рандолф. Недей да ми говориш, освен ако не искаш да ми кажеш истината.
Джеф обаче нямаше никакво намерение да споделя истината с когото и да било. Може би ако положеше достатъчно усилия, самият той щеше да бъде в състояние да я забрави.
Ваялид изсуши очите си с кърпичката на Харви.
— Благодаря, че ме изслуша — каза тя. — Чувствам се ужасно глупаво, но ми е по-добре, след като споделих всичко това с теб.
Харви я потупа по ръката.
— Иска ми се само да се беше влюбила в мен, вместо в него.
— И на мен — каза Ваялид. — Ти си прекрасен човек. Ще бъдеш идеален съпруг.
— Сигурна ли си, че не можеш да бъдеш ти?
— За глупостта лек няма. Веднъж като оглупееш, оставаш си глупак за цял живот.
— Предполагам, че това означава „не“.
— Съжалявам. Иска ми се да можех. Наистина. Но аз обичам тази нещастна, разлагаща се камара от самосъжаление. Проклета да съм, ако разбирам защо.
— Какво ще правиш сега?
— Ще продължа да работя, никога повече няма да се видя с него и ще се върна в Масачузетс при първа възможност. Не знам. Ако имах достатъчно пари, щях да тръгна още сега.
— Мога да ти дам…
— Вече направи повече от достатъчно за мен. Време е да се връщаме. Госпожица Сетъл ще иска подробности за тази вечер. Трябва да измисля какво да й кажа.
Харви даде знак на кочияша да тръгва. Бяха спрели на две пресечки от училището, за да има време Ваялид да се поуспокои.
— Тревожа се какво ще каже Клара Рабин на госпожица Сетъл — каза Ваялид.
— Ще потвърдя всичко, което кажеш.
— Не бях дискретна. Предполагам, че половината от присъстващите са ме видели как си тръгвам.
— Просто й кажи, че ти е станало зле. Не може да те обвини за това.
— След всички неприятности, които й създадох, тя сигурно е готова да повярва на всичко, което й кажат за мен.
— Елеонор е малко строга, но не е…
Ваялид сграбчи ръката на Харви.
— Това е Джеф! — каза тя и посочи към един мъж, който току-що бе слязъл от файтона пред училището. — Не искам да го виждам.
Харви нареди на кочияша да спре.
— Можем да почакаме тук, докато си отиде.
— Не познаваш Джеф. Той няма да си тръгне. Ако е необходимо, ще стои там цяла нощ.
— Няма начин.
— Ще видиш.
След малко Джеф излезе на пътя, отпрати файтона и се върна да чака при верандата.
— Ще говоря с него — каза Харви.
— Това няма да промени нищо. Трябва да намеря място, където да остана до сутринта.
— Можеш да използваш моята къща.
— Това ще ме съсипе.
— Аз ще спя някъде другаде.
— Това няма да има никакво значение.
— Тогава иди в хотел.
Резултатът ще бъде пак същият.
— Не мога да се сетя за място, където репутацията ти няма да бъде накърнена.
— Аз мога — каза Ваялид. — Знам идеалното място.
Джеф погледна часовника си. 12:21 през нощта. Той не знаеше къде бяха отишли Харви и Ваялид. Бе очаквал да я намери в спалното в училището. Щеше да почака още малко. Трябваше да я види.
Джеф се беше държал като глупак и го осъзнаваше. Беше позволил на Филип Рабин да го ядоса, да се възползва от страховете му и да предизвика една натрапчива мисъл в съзнанието, му. След това, когато бе видял Ваялид с Харви, не бе успял да мисли за нищо друго, освен за това, че тя не го искаше заради ръката му. Верен на придобития с годините навик, веднага си бе извадил заключения само въз основа на предположения. Езикът му беше довършил грешката, като бе изрекъл най-обидните неща, за които Джеф се бе сетил.
Докато бе излизал от хотела, твърде ядосан, за да говори с хората, които подминаваше, ръката му се бе пъхнала в джоба на палтото му и бе напипала някакъв плик. Той си бе спомнил, че това е бележка от госпожица Сетъл, която не му бе останало време да прочете. Той я бе пъхнал в джоба си и бе забравил за нея. Прочете бележката на светлината на една улична лампа и съдържанието й го накара да се почувства глупак. Отчаяно искаше да намери Ваялид, да й обясни, да я помоли за прошка. Обичаше я. Не знаеше как се бе случило това, но я обичаше. Джеф смяташе, че и тя го обича, но не знаеше дали го обича достатъчно, за да му прости онова, което бе извършил тази вечер. Трябваше да разбере.