Джордж не скри скептицизма си.
— Това не е всичко, но щом не искаш да ми кажеш, няма да те питам. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам. Монти организира това родео за Роуз. Трябва да го държа под око, за да съм сигурен, че няма да направи нещо толкова грандиозно, че да ми се наложи да докарам половината Тексас със следващия влак.
— Седни, Джордж. Щом си дошъл тук, има нещо, за което искам да си поговоря с теб. — Когато Джордж се настани отново и стола си, Джеф продължи: — Мисля да се оттегля от банката. Време е да се върна във Вирджиния.
Джеф не обичаше да дава обяснения на Джордж или Роуз. Останалите в семейството приемаха всичко, което той казваше за чиста монета, и толкова, но с тези двамата беше различно. Те изслушваха всяка дума, запомняха интонацията на всеки звук, начина, по който стоеше, дали беше неспокоен или неподвижен, дали ги гледаше в очите или отбягваше погледите им. След това те доста бързо разбираха онова, което Джеф се беше опитал да скрие от тях.
— Не е ли малко внезапно? — попита Джордж.
— Всъщност не е. Надявах се, че цялото семейство ще пожелае да се завърне във Вирджиния. Ти ми повтаряше, че няма да искат, но аз все пак се надявах. Е, най-после осъзнах, че никой освен мен не желае да се връща там. Ако искам да се оженя, най-добре ще бъде да тръгна, преди да остарея толкова, че нито една жена да не ме иска.
— Защо искаш да се върнеш във Вирджиния?
— Винаги съм го искал.
— Знам. Просто искам да разбера какво се надяваш да постигнеш там, което да не можеш да направиш тук. Надявам се, осъзнаваш, че ще липсваш на семейството. Никой не може да заеме мястото ти.
— Медисън може. Ти също, ако пожелаеш.
— Нито един от нас не може да се справи с твоята работа толкова добре, колкото теб.
Джеф усещаше, че Джордж го гледа и се опитва да проникне в мислите му… в сърцето му.
— Все още искаш да знаеш защо, нали?
— Ти нямаше ли да искаш същото, ако аз ти кажех, че ще продам ранчото и ще избягам на някое място на хиляда мили оттук, където няма да имам никакви семейни връзки? Семейството има нужда от теб. Всичко зависи от теб. Ще ни бъде необходимо малко време, за да решим какво да правим, ако ни напуснеш. Не съм единственият, който ще поиска да разбере причината за напускането ти.
— Аз съм на трийсет и седем, Джордж. Не мога да продължавам да пренебрегвам живота си.
— И какво правеше цели петнайсет години? — попита брат му.
— Чаках.
— Какво чакаше?
— Всичко. Чаках един живот, който никога не можех да имам. Роуз казва, че през по-голямата част от живота си съм се държал като абсолютен глупак. Права е. Най-после разбрах какво се опитваше да ми кажеш преди много години. Всичко е свършено, няма го, изчезнало е. Нищо няма да го върне. Разбираш ли, аз си мислех, че ако всички се върнем, ще успеем някак си да си възстановим този живот. Бях глупак. Вече знам това. Предполагам, че толкова силно съм го искал, че не съм си позволявал да видя истината.
— И какво ще правиш, когато отидеш във Вирджиния?
— Не знам. Цял живот говоря за ветераните инвалиди, но не съм направил нищо за тях. Може би все още не е твърде късно.
— Кога започна да мислиш за това?
— От доста време. — Той нямаше намерение да казва на Джордж, че Ваялид го беше накарала да се замисли за това. — Сигурен съм, че във Вирджиния ще могат да използват банкер, който иска да задържи парите в щата.
— Ще се опиташ ли да построиш отново Ашбърн?
— Не знам. Вероятно ще се оженя, преди да реша.
— Имаш ли някоя предвид? Не си бил там цели десет години.
Джеф не можеше да каже да брат си, че се връща, без да си е избрал съпруга, но Джордж сигурно го знаеше. Той сигурно знаеше и че вероятността Джеф да си намери жена е малка. Повечето момичета на подходяща за брак възраст бяха твърде млади, за да си спомнят войната или да знаят как тя се отразява върху мъжете, участвали в нея. Техните родители им бяха разказвали, но те самите не бяха я изпитали и за тях тя не беше нещо реално. Войната се бе оказала нереална дори за Джулия Уилкс, та какво оставаше за по-младите от нея момичета.
Джеф беше уплашен, въпреки че никога нямаше да си признае пред Джордж, че се страхува. Той отдавна твърдеше, че смята да се върне във Вирджиния, но едва сега бе решил да го направи наистина. Знаеше, че ще има само една възможност. Ако не се получеше, щеше да прекара остатъка от живота си в Денвър, Чикаго, Сейнт Луис, Сан Франциско или някой друг град, който не означаваше нищо за него.
Трябваше да живее там, където му беше мястото. Трябваше да чувства, че се намира на място, което се нуждае от него. Част от това чувство трябваше да се дължи на жена, която да го иска за свой съпруг не защото е от известно семейство или заради парите му. Да намери такава жена, беше трудна задача, може би дори най-трудната в живота му, но той беше длъжен да опита.