— И в двете мини няма други находища. Никой не ги е видял как убиват Ели Гудуин, но Харлан призна, че Чапман е убил миньора, който ми помагаше. Ваялид ще си получи мината и парите от среброто, което Чапман и Харлан са продали след смъртта на чичо й. Сумата трябва да е около половин милион долара.
— Предполагам, че не искаш да се върнеш в училището — обърна се Джордж към Ваялид.
— Нямам намерение никога повече да бъда възпитателка.
— Имах предвид директорското място — поясни Джордж. — Госпожица Сетъл подаде оставка и настоятелите й търсят заместник.
— Ваялид иска да се върне в Масачузетс и да създаде благотворителен фонд за мъже, осакатени по време на войната — каза Джеф.
Джордж погледна Ваялид по начин, който изискваше обяснение.
— Не съм сигурна какво ще правя. — Напоследък всичко се променя толкова бързо.
— Опитвам се да я убедя да остане в Денвър — каза Джеф. — Предполагам, че това няма да се хареса на Клара Рабин, но мисля, че вече е време в обществото на Денвър да се появи нова госпожа Рандолф, за която всички да говорят.
Джордж погледна замислено двамата.
— Да, аз й поисках ръката, но тя все още не е казала да. — Джеф се изправи. — Опитай се ти да я убедиш, докато отида да се срещна със съдията. Искам да съм сигурен, че всичко около мината на Ваялид е уредено и че тя ще получи парите си. Радвам се, че най-после ще мога да си тръгна от Лидвил.
Когато Джеф излезе, в стаята настъпи неловка тишина. Ваялид наля на Джордж още една чаша мляко.
— Сигурна ли си, че не си наранена? — попита я Джордж вече за трети път.
— Чувствам се много добре. Трябва да се безпокоиш за Джеф, а не за мен. Не знам откъде намери сили да се изкачи по онова въже със срязано рамо.
— Джеф е много по-корав, отколкото мислят хората.
— По-корав, отколкото той самият мисли.
— Да, той се подценява твърде много. Но аз се надявам, че след като те е измъкнал от мината, ще придобие повече самоувереност.
— Той вече се беше променил, още преди да слезем в мината. — Ваялид се изчерви, когато си спомни как Джеф я беше носил на рамо из улиците на Лидвил. — Не знам дали отсъствието му от банката го е накарало да осъзнае, че не е инвалид, но никога не съм го виждала толкова весел. Колебая се дали да го кажа, но той е почти сладур.
Джордж се разсмя.
— Не го казвай на никого. Джеф ще се почувства неудобно, пък и никой няма да ти повярва.
На Ваялид не й беше смешно.
— Но ти ми вярваш.
— Аз съм най-близък на Джеф от всички в семейството. Спомням си какъв беше той преди войната. Никога вече няма да бъде онова момче, което познавах тогава, но няма да бъде е изпълненият с горчивина мъж от последните двайсет години. И това се дължи на теб. Ще се омъжиш ли за него?
— Казах му да ме попита след няколко дни.
— Защо?
— Искам да му дам време да се увери в обичта ми.
— Но ти го обичаш! И искаш да се омъжиш за него?
— Повече от всичко на света.
Джордж отпи от млякото си.
— Мислили ли сте да се настаните в Денвър?
— Не сме обсъждали да се настаняваме където и да било, но знам, че Джеф не би могъл да живее в Масачузетс. Той не се е променил чак толкова много.
Джордж се усмихна уморено.
— Ако искаш Джеф да бъде истински щастлив, ще трябва да се преместите във Вирджиния.
— Това е последното място, където искам да отида.
— Липсващата част от Джеф се намира там. Той никога няма да я намери на друго място.
— Не разбирам.
— Горчивината на Джеф от загубата на ръката му е само част от проблема му. Ако имаше дом, в който да се върне, можеше да преживее загубите от войната. Но онзи Юг, който обичаше, беше разрушен. Не говоря за плантациите, а за идеализма, кавалерството, южняшките ценности. Не че Югът беше идеален. Някои от нас могат да живеят и без него, но други по-скоро биха умрели. Майка ми беше една от тях. Тя си наложи да умре. Баща ми, независимо че беше мръсник, повел една атака с пълното съзнание, че ще загине. По време на онези четири години умря нещо, което никога няма да може да бъде заменено. Тук той си създаде нов живот и стана ценен член на обществото, но никога няма да бъде цял, ако не се завърне във Вирджиния и ако не работи за възстановяването на колкото се може по-голяма част от онзи изчезнал свят. Той никога няма да успее. Устроено по такъв начин общество не може да просъществува по-дълго, отколкото е съществувало в древна Гърция или средновековна Франция. Но той се чувства длъжен да опита.
— Но той е преуспял като банкер.
— Това е част от иронията. Той е отличен банкер, но вътрешно умира. Ако беше фермер, който всеки ден се бори за хляба си, щеше да бъде по-щастлив.