Повтаряше си, че дори и да бе южнячка, пак щеше да бъде една невъзможна жена. На пръв поглед изглеждаше мекушава и спокойна, но в действителност беше от онези жени, които внимателно криеха истинските си мисли. Джеф не искаше да има нищо общо с такава жена. Не можеше да си представи как съпругът на Ваялид Гудуин би бил щастлив с нея, ако не е съгласен с мнението й.
Всичко това несъмнено се дължеше на факта, че на нея й е било позволено да подрежда живота на двама мъже още когато е била четиринайсетгодишна. Нямаше как да знае какво означава да бъде защитавана от мъж достатъчно силен, за да я закриля в живота.
„Ти не си нищо друго, освен един жалък, дребен страхливец. Трябва да се срамуваш, че се наричаш мъж. Срамувам се да те нарека свой син.“
Джеф усети капки пот да избиват по челото му. Бяха изминали много години от деня, в който тези думи на баща му бяха пробили стените, които бе изградил в съзнанието си, така че единствено в съня си оставаше уязвим.
„Не смей да се наричаш мъж, освен ако нямаш волята да се държиш като мъж. Но ти нямаш воля. Ти си слаб като жена.“
Джеф поклати глава. Не можеше да си позволи да си спомня за тези жестоки подигравки. Не му беше ясно какво толкова се бе случило тази вечер, за да отслаби защитния му механизъм. Това не му се беше случвало от години.
Постепенно той остави да върне стените на старото им място. Не искаше да мисли нито за баща си, нито за Ваялид. Работата винаги му бе помагала да държи демоните си под ключ.
Ваялид се събуди от силно дрънчене, което сякаш разтърсваше сградата из основи. Тя не знаеше какво е то, но знаеше, че идва от стаята на Джеф Рандолф.
Не й бе необходимо да поглежда часовника си, за да разбере, че е рано. Слънцето тъкмо се подаваше над хоризонта. 6:47 сутринта. Този човек беше за убиване! Бе прекарал едва две нощи в тази сграда и вече на два пъти я бе събудил в небогоугоден час. Беше сигурна, че момичетата също се бяха събудили.
Ваялид се измъкна от леглото, облече пеньоара си и нахлу пантофите си. Знаеше, че ще направи някаква забележка за косата й, но не се постара да я покрие. Когато отвори вратата, едва не припадна. Джеф вдигаше лоста с четирите железни диска над главата си, но използваше само едната си ръка. Единствените му дрехи бяха къси, плътно прилепващи панталонки. Все едно че се беше съблякъл чисто гол.
Ваялид бе прекарала целия си живот край мъже. Като медицинска сестра бе свикнала да вижда мъже във всякакъв вид, но този път всичко беше различно. Тя закри очите си с длан.
— Господин Рандолф! Не ви ли е срам?
Лостът падна върху пода с оглушителен трясък. Цялата сграда се разтресе. Ваялид очакваше момичетата да се появят тичешком по стълбите, уплашени, че има земетресение.
— Никога не ми викайте, когато държа тежест над главата си. — Ако в стаята имаше и друг човек, освен мен, той можеше да пострада.
— Като се има предвид как сте облечен в момента, искрено се надявам, че никой няма да влезе в стаята ви. — На Ваялид й се стори, че той се изкиска, но тя не посмя да отмести ръката си, за да види дали не е сбъркала.
— Свалете си ръцете. Сигурен съм, че сте виждали мъже в много по-оскъдно облекло.
— Така е, но той ми беше брат.
— Е, аз не съм ви брат, но не съм по-различен от него.
— Не е същото.
— Надявам се да сте права. Мъжете в семейство Рандолф са известни със своите — как да го кажа — атрибути.
— Господин Рандолф! Знам, че нарочно правите това, за да ме ужасите. Според мен това е ужасно нечестно. Не мога да си тръгна, защото се страхувам, че някое от момичетата може да се появи, за да види какъв е този шум. Отказвам да си махна ръцете и да ви гледам. Ако го направя, ще имате пълното право да ме смятате за безочлива севернячка, каквато ви се иска да бъда.
— Тогава се обърнете и си свалете ръката. Ще ви кажа кога можете да се обърнете отново.
— Какво правите?
— Ще вдигна лоста още три пъти. Не съм си свършил упражнението.
— Господин Рандолф…
— Не говорете. Пречите ми да се съсредоточа.
Ваялид имаше нужда да говори. Трябваше да направи нещо, за да изхвърли спомена за тялото му от съзнанието си, но се страхуваше, че ще го запомни до края на живота си.
Ако видът на голите му гърди я бе завладял, то видът на голите му крака я бе довел почти до припадък. По гърдите си Джеф нямаше почти никакви косми. Лекото окосмяване на ръцете и краката му почти не се виждаше на утринната светлина и пред шокирания й поглед се откриваха напрегнатите мускули на мощните му прасци и бедра.