Въпреки това възбудата й не отмина. Невъзможно беше да седи на вечеря на свещи с един хубав мъж и да не чувства тръпката от очакването. Пък и сега той се беше преоблякъл. Очевидно не я смяташе за пълна дивачка. Променяше мнението си за него към по-добро. Може би някой ден наистина щеше да поиска да вечеря с нея.
О, господи! Това не беше обикновена похот. Докато Джеф наливаше мляко за двамата, Ваялид осъзна, че го харесва и че иска и той да я харесва.
— Какво е сготвил брат ви днес? — Ваялид изпитваше нужда да говори. Това й помагаше да си събере мислите. — Трябва да призная, че не ми се искаше да ям овчарски пай с момичетата.
Джеф започна да вдига похлупаците на блюдата.
— Телешко с пюре, цели картофи с масло и подправки, круши с бял сос и аспарагус с желе от месо. За десерт има нещо шоколадово с пълнеж.
— Добре че не ям толкова всяка вечер. Нищо чудно, че тренирате толкова усилено.
Споменаването на тренировката му я накара да си спомни за почти изцяло голото му тяло. Ваялид се надяваше, че не се е изчервила, но беше сигурна в обратното.
— Тейлър изпраща всичката тази храна, за да ви подкупи да не изхвърлите близначките от училището.
Джеф й подаде една чиния и Ваялид усети близостта му. Беше висок и дори приведен й се струваше, че се извисява над нея. Зачуди се дали и той усещаше близостта й по същия начин и погледна нагоре към него, но очите му бяха напълно безизразни.
Ваялид почувства леко разочарование. Каза си, че е глупаво от нейна страна да иска повече, но това желание беше по-силно от нея. Като знаеше колко силно реагира на присъствието й, смяташе, че е съвсем честно и той да реагира на нейното присъствие.
— Би трябвало да знаете, че подкупът няма да свърши работа.
— Не аз се опитвам да ви подкупя.
Ваялид реши да не му напомня кой я бе поканил на вечеря. Нейните собствени чувства все още я изненадваха и беше твърде рано да се опитва да проверява какво точно изпитва той.
— Всъщност много харесвам близначките — каза тя. — Те забъркват големи каши, но аз харесвам момичетата с характер.
Докато Джеф сядаше, кракът му се опря в нейния. Той я погледна въпросително.
— Съжалявам — каза Ваялид. — Масата е малка.
Надяваше се, че гласът й не издава вълнението, което изпитваше, и не можеше да се спре да се пита дали той я бе докоснал неволно или нарочно.
Двамата продължиха да разговарят за близначките, за живота на Ваялид в училището, за малките главоболия и победи, които бяха част от работата й. Скоро й стана ясно, че докосването на Джеф си беше чиста случайност. Ако Джеф Рандолф изпитваше нещо — ако изобщо беше способен на чувства — то беше най-добре пазената тайна в Колорадо.
— Да се правите на майка на толкова много деца сигурно е доста отегчително понякога — каза Джеф.
— Нямам намерение да се задържам тук. Очаквам скоро да получа значителна сума пари.
Ваялид посегна към чашата си едновременно с Джеф. За миг ръката му покри нейната, след това той я отдръпна бързо.
— Исках да я напълня. — Погледът му беше безизразен и само гласът издаде реакцията му.
— Не, благодаря. — Той също го беше почувствал. Не беше толкова силно, колкото й влияеше той, но все пак бе почувствал нещо. Това накара Ваялид да се поуспокои малко и вече не се чувстваше толкова непохватна, колкото в началото на вечерята.
— А достатъчно средства ли ще имате, за да преживявате? — поинтересува се той.
— Много повече от необходимото. Поне така се надявам.
— Ще трябва да ги инвестирате. Ако не го направите, някой ден няма да ви остане нищо.
Банкерът. Спомени му за пари и забравя всичко друго.
— Намислила съм какво да направя с тях — каза Ваялид.
— Какво?
Тя се поколеба, преди да му отговори, но осъзна, че отдавна й се искаше да му каже за идеята си. Може би щеше да й помогне, дори да й даде някои идеи как да го осъществи.
— Беше ми много трудно едновременно да се грижа за баща си и брат си и да работя. След войната сигурно много жени са изпаднали в подобно положение. Повечето от тях вероятно имат по-малко средства, отколкото имах аз по това време. Искам да направя нещо, за да им помогна, но все още не знам какво точно.
— Вероятно очаквате да получите голямо богатство.
— Не знам дали изобщо може да се нарече богатство — отвърна Ваялид, тъй като все още не й се искаше да му каже за мината. — Просто се надявам, че ще бъде достатъчно, за да мога да направя нещо полезно. Но мисля, че вече говорихме достатъчно за мен. Разкажете ми нещо за себе си.