Джеф отново пропъди спомена за онези години. Той не знаеше защо постоянно се опитваше да постави Ваялид на някакъв пиедестал. Джеф не обичаше да жените, които обичаха да командват. Те може и да бяха полезни в някои случаи, но въпреки това трябваше да бъдат избягвани.
Но Ваялид не беше точно такава жена. Вярно, че тя не се колебаеше да изрази мнението си по всеки въпрос, но никога не се бе опитвала да принуди Джеф да постъпи по определен начин. Просто повдигаше въпроса и оставяше неговата съвест да свърши мръсната работа.
Запита се защо бе успяла да съживи съвестта му, след като всички в семейството се бяха провалили. Джеф бе срещал жени много по-красиви от Ваялид, но нито една от тях не беше успяла да го развълнува по начина, по който го правеше Ваялид. Всеки път, когато си помислеше за гъстата й червена коса, нещо в него се обръщаше. По някаква причина косата й се беше запечатала в паметта му и той не можеше да я забрави.
Нейната склонност към рокли в ярки цветове не беше проява на най-добър вкус, но въпреки това той чуваше шумоленето на роклята й, когато Ваялид се движеше из училището. Спомняше си усещането на от допира на плата в нощта, когато я бе целунал пред стаята й в хотела, помнеше и аромата на парфюма й. Не можеше да го забрави. Той загатваше за присъствието й. Джеф се запита кога се бе научила да бъде толкова дискретна и каква беше причината за това.
На вратата се почука и Каспар влезе в кабинета и остави няколко папки върху бюрото на Джеф.
— Мислех, че ти казах да си вървиш — каза Джеф.
— Исках да се уверя, че ще получите документите, които ви бяха нужни.
— Не, искаше да се увериш, че не съм променил решението си — каза Джеф. На Каспар му е ясно, че шефът му се държи необичайно, и искаше да бъде сигурен, че в понеделник все още ще има работа. — А сега изчезвай. Крайно време е сам да разбера дали Бледсоу може да се справи с работата си.
Каспар излезе, като затвори безшумно вратата зад себе си. Джеф се настани удобно в стола си и отвори първата папка. След няколко минути осъзна, че само гледа документите, без да разбира какво съдържат. Мислите му постоянно се връщаха към първата вечер, когато бе вечерял с Ваялид. Трябваше да признае, че колкото и да се опитваше, не беше възможно да забрави Ваялид Гудуин.
Иронията на ситуацията го накара да се разсмее. Ако не беше толкова упорит и твърдоглав, никога нямаше да успее да влезе в училището по време на карантината. А точно тези качества Ваялид мразеше най-много.
Мислите му бяха прекъснати от Бледсоу, който влезе в кабинета му, без да почука. Това беше едно от нещата, които момчето трябваше да научи веднага, за да не си търси нов работодател преди края на седмицата.
— Господин Рандолф, навън има една разтревожена жена, която настоява да ви види — каза Бледсоу, който не беше съвсем сигурен какво трябва да направи в тази ситуация. — Тя твърди, че е важно.
За удивление на Джеф в стаята нахълта Ваялид Гудуин.
— Съжалявам, че те безпокоя — каза тя, — но близначките са изчезнали.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Джеф скочи от стола си. За своя изненада откри, че не мисли за близначките, а се тревожи повече от факта, че Ваялид е толкова разтревожена. Предложи й да седне, но тя отказа. Лицето й беше пребледняло, а косата й леко разрошена.
— Нямам време. Трябва да ги открием!
— Откога ги няма?
— От десет часа. Трябваше да разбера, че Еси не ми казва истината. Близначките никога не спят до късно. Понякога имам чувството, че изобщо не спят. В това отношение са също толкова ненормални, колкото теб.
Джеф я побутна към един стол, като същевременно нареди на Бледсоу да извика каретата, но Ваялид отново отказа да седне. Роклята й шумолеше, докато тя се движеше из стаята с къси, резки движения.
— Ще ги намерим и те ще бъдат добре — увери я Джеф. Той й предложи от кафето, което държеше горещо върху малка печка, но тя не прие. — Най-вероятно ще успеят да ядосат половината Денвър и ще се обадят за помощ.
— Трябваше по-рано да открия, че ги няма.
Джеф поведе Ваялид обратно към стола. Тя седна, но секунда по-късно скочи и каза:
— Трябва да тръгнем веднага. Не можем да вървим пеша. Изморих се, докато дойда дотук.
— Трябвало е да поискаш от госпожица Сетъл да ти даде двуколката си.
— Не посмях. Тя беше толкова разтревожена, когато й казах, и аз си помислих, че ще ме уволни веднага.
— Никой няма да те уволни за нещо, което са направили близначките. Досега всички в училището щяха да бъдат изхвърлени.
Ваялид се усмихна и Джеф почувства как част от напрежението му се изпарява.