— За какво говориш?
— За това, че помагаш на една разтревожена дама.
Джеф изглеждаше объркан. Когато най-после разбра смисъла на забележката й, Ваялид забеляза по лицето му да преминават противоречиви чувства и се изненада, когато Джеф се усмихна. Сърцето й подскочи. Искаше й се той да се усмихва по-често.
— Това е традиция в семейство Рандолф, въпреки че досега не съм го правил. Спазването на тази традиция неизбежно ни навлича много неприятности.
— Не те ли е страх, че и сега ще стане така?
— Винаги става така.
Това изявление беше твърде провокиращо и твърде интересно, за да бъде пренебрегнато, и Ваялид попита:
— И в какви неприятности си се забъркал ти?
— В женски.
Това не беше точно отговорът, който тя бе очаквала. Ваялид реши да даде на Джеф още една възможност. Уменията му в спасяването на разтревожени дами бяха насъбрали доста прах, но той току-що си бе признал, че ги бе държал на полицата през по-голямата част от живота си.
— Според мен е малко грубо да говориш по този начин, когато става въпрос за племенничките ти. Признавам, че те правят големи бели, но са много сладки момиченца.
Двамата вече бяха стигнали до стълбите, които водеха към входа на сградата, в която се намираше кабинетът на госпожица Сетъл. Джеф спря. Ваялид направи няколко крачки напред, след това спря и се обърна към него.
— Те са адски изчадия, които не подлежат на контрол. Но аз нямах предвид тях, а теб и ти много добре го знаеш.
Тя го зяпна. Точно това бе отговорът, който се беше надявала да чуе, но се бе оказала неподготвена.
— Харесвам те, по дяволите, и това изобщо не ми е приятно.
Това вече го беше очаквала. Всъщност, очакванията й бяха изпълнени толкова точно, че тя не можа да се въздържи да не се усмихне. Нещата се връщаха към нормалното. Това беше онзи Джеф, който Ваялид разбираше.
— Не всички янки са порочни. Някои от нас даже са много добри.
Боже милостиви! Ваялид усети как свежда клепачи и те затрептяват провокиращо. Знаеше, че се усмихва изкусително, флиртуваше пред очите на половината Денвър, при това с Джеф Рандолф, най-устойчивият на флирт мъж, когото господ някога бе създал. Ваялид се опита да се овладее. Тя дори не беше сигурна как иска да промени чувствата му. В този момент нещата не й се струваха чак толкова лоши.
— Не се прави, че не ме разбираш — каза Джеф. — И ако не ти е влязло нещо в окото, спри да правиш физиономии и ме погледни в очите.
Този човек май нямаше никакво чувство за такт и Ваялид се зачуди дали беше възможно да го развие някога. Ако се съдеше по намръщеното му изражение, това едва ли беше от първостепенна важност за Джеф.
— Докато просто си мислех, че си красива, нямаше проблем — продължи той. — Дори и най-ужасните жени могат да бъдат красиви. Веднага се сещам за племенничките си. Не беше твърде зле дори когато исках да те целуна. Някой казвал ли ти е, че имаш уста, която направо си иска да бъде целуната? Въпреки че, не си слагаш червило, устните ти са пълни и розови, а не тънки и бледи. Нямаше проблем и когато реших, че като цяло си много привлекателна. Проблемът възникна, когато започнах да те харесвам и да ти се възхищавам. Не много — побърза да добави той, — но все пак е факт.
Джеф се обърна, сякаш искаше да си тръгне и да избяга от тази неудобна ситуация.
— След това започнах постоянно да мисля за теб. Тъкмо започвах да чета някой отчет, и лицето ти изскачаше в съзнанието ми. Нямах представа какво бях прочел току-що. Сещах се за нещо, което си казала или направила. Ти провали целия ми работен график. Сега пък съм тук!
Това, изглежда, беше най-неприемливо за Джеф.
— Бюрото ми е отрупано с документи, които чакат да ги прегледам, а служителите ми чакат да се върна, за да им кажа какво да правят. И какво правя аз? Стоя си в кабинета, върша си работата и създавам работа на служителите си, докато не изплезят език от изтощение? Не! Аз съм тук, за да се увря, че онзи дракон няма да се опита да хвърли вината за сутрешните неприятности върху теб.
Джеф изглеждаше удивен от собствената си глупост. Ваялид се надяваше, че той бе искрен, но знаеше, че отново се усмихва и се държи, сякаш нещо бе влязло в окото й. Никога досега подобна тирада от оплаквания не бе звучала като музика в ушите й. Тя беше доволна, че Джеф бе захапал и се мяташе на същата въдица, за която се бе закачило сърцето й още от първата им среща.
Ваялид реши, че сигурно е откачило, щом й се иска да прекара дори пет минути в компанията на този мъж. Баща й и брат й бяха двама от най-улегналите мъже, които бе познавала през живота си. Майка й бе нежна и винаги проявяваше разбиране. Ваялид само можеше да предполага, че като противодействие на всичко това имаше нужда от голяма доза оцет, примесен за подсилване с витриол. Джеф Рандолф със сигурност отговаряше на това условие.