— Не е необходимо да оставаш — каза тя. — Аз наистина съм и състояние сама да се оправя с госпожица Сетъл.
— Ще остана. — Той я хвана под ръка и тръгна към вратата.
— Но ти не искаш да бъдеш тук.
— Навсякъде другаде бих се чувствал ужасно.
Когато най-после бяха въведени в кабинета на директорката, Ваялид се радваше, че Джеф бе дошъл с нея. Госпожица Сетъл изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да избухне. Отвори уста, за да каже нещо, но точно тогава Джеф влезе в кабинета й след Ваялид. Реакцията на госпожица Сетъл бе почти комична.
— Господин Рандолф, какво правите тук? Надявам се, че племенничките ви са в безопасност.
— Нищо им няма. Засега госпожица Гудуин ги е затворила в стаите им.
Госпожица Сетъл изглеждаше облекчена, когато чу това.
— Добре. Не искам семейството ви да си мисли, че не се грижим добре за учениците си.
— Никой не може да удържи тези две дяволчета — каза Джеф. — Ако наистина искате да ги контролирате, купете си една затворническа килия, заключете ги в нея и изхвърлете ключа. След това сложете двама пазачи, в случай че те все пак успеят да измислят начин да се измъкнат.
Госпожица Сетъл потрепери нервно.
— Господин Рандолф, в нашето училище не заключваме учениците си.
— Тогава не обвинявайте госпожица Гудуин, когато те отново избягат.
Усмивката на директорката не беше от най-любезните.
— Уверена съм, че госпожица Гудуин ще се погрижи това да не се повтаря. А сега съм сигурна, че имате да решавате много важни въпроси. Оценявам присъствието ви, но знам, че няма да искате да останете и да изслушате една отегчителна дискусия на училищния правилник.
— Дойдох тук, за да се уверя, че няма да хвърлите вината за днешната случка върху госпожица Гудуин — каза Джеф с обичайната си откровеност.
За миг директорката бе толкова удивена, че не можа да каже нищо. Най-накрая успя да си възвърне дар слово.
— Разбира се, че няма да я обвиня.
— Добре. — Няма смисъл да се прехвърля вината за всеки проблем върху подчинените. Те нямат достатъчно власт, за да променят каквото и да било. Единствено шефът може да промени нещо. Това е основен принцип, от който се ръководя. Наемете възможно най-добрите служители, които е възможно да се намерят — като госпожица Гудуин — дайте им най-добри условия и ги оставете да си вършат работата. Ако го направите и нещо се обърка, вината си е само ваша.
— Извинете! — едва успя да промълви директорката.
— Вие очевидно сте й възложили невъзможна задача. В това ни е грешката. Затова от вас зависи да решите от какво се нуждае госпожица Гудуин, за да свърши онова, което искате от нея, след което да й го осигурите незабавно.
Джеф се облегна назад в стола си доволен от това, че бе успял да обясни теорията си така, че дори госпожица Сетъл бе успяла да я разбере.
— При мен това върши работа като магия. Почти всички служители в банката ми работят за мен от десет години. Това ми спестява и много време, тъй като не ми се налага да обучавам новите служители, като същевременно се възползвам от опита на старите.
— Разбирам. — Госпожица Сетъл все още не беше в състояние да говори нормално. — Уверена съм, че това е една отлична система. — Тя, изглежда, се бе посъвзела малко. — Сигурно ще искате да видите племенничките си, преди да си тръгнете. Ще ви уведомя за решението си. Госпожице Гудуин, моля да придружите господин Рандолф.
— Изхвърлете ги от училището — каза на тръгване Джеф. — Това няма да се хареса на Джордж, но ще ви спести много неприятности.
— Джеф Рандолф, как можеш да говориш подобни неща за собствените си племеннички! — възмути се Ваялид, когато двамата излязоха навън. — Та те са само на девет години.
— Това е истината. Не знам какво им става. Не бяха толкова лоши.
— Страхувам се, че госпожица Сетъл ще ги изгони.
— Така им се пада.
— Само това ли ще кажеш?
— Че какво друго мога да кажа? Да не мислиш, че мога да ги накарам да останат, да спазват правилата и да се държат прилично?
— Не, съмнявам се, че изобщо някой може да направи това.
— Според мен трябва да отпишем загубите и да продължим с работата. — Джеф погледна часовника си. — Време е да се връщам. Ако подкарвам всички безжалостно, сигурно ще наваксам загубеното до полунощ.
— Нали не смяташ да държиш нещастните си служители толкова до късно в събота вечер?
— Че защо не? Докато аз се мотаех из Денвър, те не са имали никаква работа. Не започвай пак. Няма да ги карам да работят в неделя.