— Не и преди да съм казал последната си дума. — Той я целуна бързо, обърна се и тръгна към града.
Ваялид го гледаше как се отдалечава, напълно объркана от развитието на събитията. Ако той беше влюбен в нея, очакваше да получи малко нежност, а не глупави приказки. Ако просто беше раздразнен от нея, целувката беше необяснима. Но най-важното беше, че точно тази целувка доказваше без съмнение, че Ваялид се бе влюбила в Джеф Рандолф. Това противоречеше на всякаква логика, но въпреки това си оставаше факт. И при това тя дори не беше сигурна, че харесва този мъж!
Възхищаваше му се, копнееше по него и постоянно си мислеше за него. Това не беше достатъчно, но беше твърде много, за да го пренебрегва. Твърде много, за да го забрави.
И въпреки това трябваше поне да се опита да го забрави. Джеф нямаше никакво намерение да се влюбва в една янки. Според нея той не беше способен на такова нещо, независимо за колко красива можеше да я смята. А ако наистина се влюбеше в нея, щеше да се бори срещу любовта си до края на живота си. Откъдето и да погледнеше фактите, и двамата щяха да бъдат абсолютно нещастни. Единственото разумно нещо, което можеше да направи, бе да го изхвърли от съзнанието си.
Тя видя как Джеф и Харви се срещнаха по средата на пътеката. Дори и от това разстояние Ваялид успя да види как Джеф се намръщи, а Харви присви очи. Двамата погледнаха към нея, след това се огледаха взаимно. Тя се усмихна. Хубаво беше, че двама мъже се опитваха да я спечелят. Такова нещо не й се беше случвало досега и тя го намираше за доста ободряващо.
Двамата се разминаха и Ваялид едва се сдържа да не се разсмее, когато Джеф се обърна на два пъти, за да погледне назад. Хубаво щеше да му дойде, ако изпиташе няколко пристъпа на ревност заради нея. Той вече й беше причинил достатъчно проблеми и тя беше сигурна, че щеше да й причини още много преди да успее да го забрави напълно.
Близначките слязоха от файтона и последваха Ваялид по пътеката с наведени глави и сериозни изражения. Госпожица Сетъл ги беше изключила от училището и Ваялид ги водеше при леля им Фърн, където щяха да изчакат пристигането на родителите си. Първата й мисъл бе да съобщи на Джеф, но беше невъзможно да остави близначките при него. Дори и ако той намереше време за тях, нямаше да знае какво да ги прави.
— Татко ще се ядоса — каза Аурелия.
— Мама ще побеснее — добави Джулиет.
— Вероятно — каза Ваялид. — Сигурна съм, че тя се е надявала да се държите добре в училище.
— Казахме й да не се надява — заяви Аурелия.
— С изключение на Уилям Хенри, нито един Рандолф не обича да ходи на училище — добави Джулиет.
Ваялид позвъни на входната врата.
— Знам, че е трудно постоянно да ти казват какво трябва да правиш, но училището не може да си позволи да ви остави да бягате. Нещо може да ви се случи.
— На нас никога не ни се случва нищо — заяви Аурелия.
— Татко казва, че животът ни трябва да е омагьосан — добави Джулиет.
— Може би, но това не ви помогна пред госпожица Сетъл.
Една прислужница отвори вратата и ги въведе в малка дневна.
— Ще уведомя господин Рандолф, че сте тук — каза тя и изчезна.
— Не виждам чичо Медисън — обади се Аурелия.
— Той сигурно харесва децата.
— Той харесва момчетата — осведоми я Аурелия.
— Той казва, че за момчетата никога не трябва да се тревожиш — добави Джулиет. — Те сами можели да се възпитават.
— Неговите момчета са можели да бъдат и момичета. — Аурелия поклати глава.
— Той казва, че ако са били момичета, е щял да ги даде на друг.
Преди Ваялид да бе имала време да реши дали близначките си бяха измислили всичко това, в стаята влезе един висок, красив, загорял мъж. Той погледна ядосано близначките и те се свиха под погледа му.
— Значи най-после изхвърлихте малките чудовища. Това е първото разумно нещо, което сте направили. Изобщо не трябваше да ги приемате в училището. Казах на Джордж, че преди да ги укроти, трябва да ги пречупи.
Ваялид се втренчи невярващо в Медисън Рандолф. Той говореше също като Джеф.
— Тези момичета не са животни — отговори тя, при това може би малко по-строго, отколкото трябваше, — които могат да бъдат връзвани и бити.
— А може би точно така трябва да се постъпва с тях — Медисън се отдалечи от момичетата и приближи Ваялид. — Аз съм Медисън Рандолф. Фърн ще слезе след минутка. Момичета, вървете да намерите момчетата. Сигурен съм, че на госпожица Гудуин вече й е омръзнало да се разправя с вас. Не се притеснявайте — обърна се той към Ваялид, когато забеляза, че тя не изглежда много спокойна. — Предупредил съм всички. Хлапетата ще бъдат третирани като затворници до пристигането на Джордж и Роуз.