— Мислите ли, че идеята ще свърши работа? — попита я Ваялид.
— Не знам, но близначките ще останат много доволни. Подобно събитие ще им даде основание да се гордеят, че са от Тексас.
— Можем да се упражняваме, когато отидем при леля Фърн — каза Аурелия.
— Татко ще ни помогне ли? — поинтересува се Джулиет.
— Уверена съм, че ще ви помогне, но смятам, че трябва да поканите и Джеймс и Тейзуел да участват.
— Но те са толкова малки — възрази Аурелия.
— Не са кой знае колко по-малки от вас, а и след като майка им без съмнение е най-добрата ездачка в семейството, те сигурно няма да се изложат. Освен това, щом искате да проведете родеото на нейното ранчо не виждам какво друго можете да направите.
— Ако изберете дата, аз ще говоря с госпожица Сетъл — каза Ваялид. — Не знам за ученичките, които идват само за занятия, но всички момичета от пансиона ще присъстват.
— Ще го направим като истински празник, така че момичетата сами да искат да дойдат — каза Роуз.
— Момичета, искате ли да се похвалите на останалите, че сте отново в училището? Сигурна съм, че госпожица Сетъл ще одобри това.
Когато близначките изчезнаха, Роуз се обърна към Ваялид:
— Оценявам, че правите това заради мен.
— Аз не правя нищо — отвърна Ваялид. — Вие имате съгласието на госпожица Сетъл за тяхното завръщане и ще поемете организацията на родеото. Всичко, което аз трябва да правя, е да се радвам на свободните си следобеди.
— Предполагам, че задълженията ви няма да се изчерпват само с това — каза Роуз, — но се радвам, че приемате нещата по този начин.
— Говорихте ли с Джеф? В крайна сметка, той е човекът, който прекара най-много време с близначките напоследък.
Джеф не можеше да каже на Роуз нещо, което никой друг не би казал, но Ваялид искаше да знае къде е той и какво прави.
Роуз се разсмя тихо.
— Момичетата ми казаха, че той влязъл насила тук, защото мислел, че ги криете от него. Типично за Джеф. След като ви се с наложило да го търпите, направо се учудвам, че просто не отказвате да имате нещо общо с цялото ни семейство.
— Той не се държа чак толкова зле — каза Ваялид, като се чудеше дали изобщо някой в семейството харесваше Джеф. Нищо чудно, че беше весел като пуритан. Сигурно не му е било лесно да знае, че дори собственото му семейство не го иска. — Понякога беше малко неудобно, но се оправихме.
— Сега разбирам защо искате да приемете близначките обратно — дори те няма да ви се струват толкова ужасни след Джеф.
Ваялид не можа да се сдържи. Тя не знаеше какво се бе случило между Джеф и Роуз преди четиринайсет години, но смяташе, че вече е крайно време семейството да започне да се държи с него като с човешко същество.
— Близначките и Джеф имат трудни характери, но аз открих, че си струва човек да ги познава — каза Ваялид. Тя се надяваше, че повдигнатите вежди на Роуз изразяват изненада, а не гняв, но всъщност това нямаше никакво значение.
— Радвам се, че го харесвате — каза Роуз. — Джеф има нужда от това. Той не вярва, че някой може да го харесва, дори и собственото му семейство.
Ваялид беше доволна, че Роуз бе успяла толкова бързо да я разбере. Тя се радваше също и на това, че Роуз бе пристъпила направо към проблема без никакви увъртания. Това даваше възможност на Ваялид да постъпи по същия начин.
— Тогава защо всички говорят такива жестоки неща за него?
— Всички в семейство Рандолф са странни хора. Омъжена съм за Джордж от четиринайсет години, но все още не разбирам начина, по който те се държат. Невъзможно е да съберете двама от тях в една стая за повече от пет минути, без да се сбият — дори Хен и Монти го правят, въпреки че са близнаци, — но ако един от тях загази, останалите ще пропътуват половината свят, за да му помогнат. Джеф е най-безкомпромисният от тях, но в замяна приема тяхната грубост. Струва ми се, той смята, че това е единственото отношение, което заслужава.
— Но той не е такъв наистина. И аз си мислех, че е, но трябваше да го видите с Еси Браун. Тя е само на осем и е най-срамежливото дете тук, но с Джеф се отпускаше и дърдореше. Тя просто го обожава.
— Джордж казва, че преди войната Джеф е бил различен и че войната е унищожила завинаги нещо в него. Не знам. Аз се опитах да го харесам, но той така и не забрави, че баща ми беше полковник в армията на Съюза. За него това е все едно, че аз съм била в армията.
— Но той вече не е такъв. О, той все още говори същите неща, но вече не вярва в тях и ги казва само по навик.
Роуз присви очи.
— Какво ви дава основание да твърдите това?
— Аз съм от Масачузетс и брат ми участва във войната. Джеф е бил пленник в град близо до родния ми град, но въпреки това ми даде два дни в хотел „Уиндзор“ след края на карантината, а когато близначките избягаха, се върна с мен, за да се увери, че директорката няма да ме обвини за бягството им.