Ваялид съжаляваше Медисън, който знаеше, че съпругата му е опасно болна и вярваше, че има човек, който може да й помогне да изкара бременността без опасност за живота, но не можеше да използва парите си или влиянието си, за да й помогне.
„Бих дошъл, но графикът ми е запълнен. Чикаго следващата седмица. След това в Бостън да събирам средства за клиника. Не мога да дойда поне до шест седмици. Още ли имате индианци на свобода из равнините?“
Ваялид усети как изтръпва, докато четеше отговора. Доктор Улмстед изглежда изобщо нямаше намерение да дойде в Денвър, а тя не можеше да се сети как да го накара да промени решението си.
— Луд глупак! — каза Медисън. — Той се страхува, че може да го скалпират. Не знае ли, че Колорадо е щат от четири години? Може би си мисли, че индианците копаят злато и сребро в мините, режат дървен материал и отглеждат добитъка, който изпращаме на изток, за да храним тези дебели, мързеливи глупаци в Бостън.
Ваялид погледна Медисън. Той говореше също като Джеф и тя се запита дали всички в семейство Медисън презираха янките.
— Вероятно е по-скоро любопитен — каза Джордж. — Повечето хора от изтока са. Трябва да накараш Джеф да ти разкаже какво са го питали хората във Вирджиния при последното му посещение там.
— Хич не ми пука за Вирджиния. Просто някакъв си лекар от Бостън! — беснееше Медисън.
Докато Медисън насочваше гнева си към Джордж, Ваялид даде на Джеф едно кратко съобщение. Докато го четеше, очите му срещнаха погледа й и той повдигна въпросително вежди. Ваялид кимна. Джеф хвърли съобщението в огъня, преди да започне да го предава.
„Трябва да дойдете. Ако не дойдете, тя ще умре. Направете ми тази услуга в памет на приятелството ви с баща ми.“
— Какво каза тя? — попита Медисън.
Джеф поклати глава и продължи да предава съобщението, но Ваялид отговори заради него:
— Помолих го да дойде като лична услуга за мен.
— Вече му казахте това и преди.
— Реших, че няма да навреди, ако го повторя.
След малко дойде отговорът:
„Сигурна ли сте?“
Ваялид кимна и Джеф предаде отговор от една дума.
— Какво отговори той? — попита го тя.
— Нищо.
Дълго време не се получи никакъв отговор. Джеф седеше зад бюрото си, готов да разчете съобщението, когато се получеше. Джордж стоеше до огъня и гледаше спокойно Медисън, който крачеше из стаята все по-нетърпеливо. Ваялид просто чакаше. Тя се чувстваше като герой в драмата, която се разиграваше край нея. Тя не можеше да направи нищо, за да предотврати трагедията, която щеше да се разиграе.
Може би не бе трябвало да споменава за доктор Улмстед. Може би бе сбъркала, като бе дала фалшива надежда на семейството. Може би бе трябвало да се опита да ги убеди да заведат Фърн в Бостън независимо от рисковете.
Но вече беше твърде късно за това. Единствената им надежда беше да убедят доктор Улмстед да дойде в Денвър.
Телеграфът забръмча. Напрежението в стаята беше непоносимо. Джеф подаде съобщението на Медисън.
„Съжалявам. Клиниката е по-важна. Така ще спася много жени.“
— Проклет да бъде! — каза Медисън. — Той ще дойде тук, та дори да се наложи аз лично да отида в Бостън и да го довлека.
Докато Медисън изсипваше гнева и раздразнението си върху Джордж, Ваялид прочете набързо съобщението, след което написа кратък отговор.
„Каква сума ви е необходима?“
Отговорът пристигна почти незабавно.
„30 хиляди долара.“
— Може да успеем да го убедим да дойде тук все пак — обърна се Ваялид към Медисън.
— Как?
— Той се опитва да събере средства, за да създаде клиника. Трябват му трийсет хиляди долара. Ако успеете да съберете толкова пари, или поне част от тях, според мен…
Медисън се обърна към Джеф.
— Кажи му, че ще му дам десет хиляди долара в брой в минутата, в която прегледа жена ми. Освен това ще му дам допълнително по хиляда долара за всеки ден, необходим за пътуването му дотук, стига да са по-малко от трийсет. В Чикаго ще го чака частен вагон.
На Джеф му беше необходимо повече време, за да изпрати това съобщение. В стаята настъпи гробна тишина. Всички знаеха, че в този отговор е последният им шанс. След това нямаше да имат друга възможност.
Джеф не си записа нищо. Той просто слушаше. Ваялид усети, че се страхува да диша, да мърда, да направи нещо, което може да повлияе върху резултата.
След това ключът спря да чука. Докато чакаха да видят дали това беше краят на съобщението, напрежението в стаята нарасна.
— Доктор Улмстед казва, че ще дойде — обяви Джеф. — Ще ни изпрати подробности, когато пристигне в Чикаго.