Медисън извика радостно, издърпа Ваялид от стола й, целуна я звучно по устата и тръгна към вратата.
— Трябва да кажа на Фърн!
— По-добре да отида с него — обърна се Джордж към Джеф.
— Аз ще изпратя госпожица Гудуин обратно в училището — каза Джеф.
Джордж се приближи до Ваялид и взе ръцете й в своите.
— Не знам какво казахте, за да промените решението на лекаря. Предполагам, че ще бъде най-добре това да си остане между вас с Джеф, но семейството ви дължи много. Не знам дали някога ще можем да ви се отплатим.
— Няма нужда. Аз не… — Ваялид не довърши от изненада, когато Джордж я целуна по бузата.
— Роуз каза, че сте много щедра. Мисля, че беше права. Накарайте Джеф да ви доведе на гости някой ден. Иска ми се да ви опозная по-добре.
Ваялид гледаше с отворена уста, докато Джордж излизаше от стаята.
— Ти не каза на лекаря, че тя ще умре, само за да го накараш да промени решението си, нали? — попита я Джеф.
Ваялид поклати глава.
— Веднъж видях една жена в същото състояние.
— И какво стана с нея?
— Тя настоя да роди детето си у дома, както винаги.
— Почина ли?
Ваялид кимна. Джеф остана да седи в стола си, загледан някъде в пространството. Тя не знаеше дали трябва да каже нещо, да мълчи, да остане на мястото си или да излезе от стаята. Имаше чувството, че с присъствието си се натрапва.
Въпреки това не й се искаше да си тръгне. Бе очаквала с нетърпение отново да се види с Джеф. При тази им среща не й се беше удало да направи кой знае какво, освен да съчини няколко съобщения, а толкова й се искаше да разбере как е той и дали вече не я е забравил.
Джеф изглеждаше изтощен, сякаш последният половин час бе изсмукал цялата му енергия. Освен това изглеждаше и угрижен. Ваялид искаше да му каже нещо успокоително, да сподели този миг с него, но сметна, че нямаше правото да се намесва точно сега.
— Съжалявам. Веднага ли трябва да се върнеш? — попита я той.
— Не, мога да почакам няколко минути, ако е необходимо.
— Имаш ли нещо против да вървим пеш?
На Ваялид не й се искаше кой знае колко. Разстоянието не беше голямо — може би около километър, — но навън бе студено. Поне все още земята не беше покрита със сняг и лед.
— Не, нямам нищо против.
— Разбира се, че имаш. Навън е адски студено.
— Взех си палтото и ръкавиците.
Ваялид се ядоса на себе си. Ето, че сега и тя се държеше като една от онези безмозъчни жени, които си мислеха, че ако прекарат и пет минути с някой хубав мъж, това ще застраши здравето им. А точно този мъж най-вероятно щеше да каже нещо много грубо и остро, преди още да бяха напуснали сградата.
Двамата облякоха платата си мълчаливо, Джеф заключи и тръгнаха. На Петнайста улица цареше тишина. Сградата на кметството, разположена от другата страна на улицата, беше тъмна. Всички се бяха прибрали у дома си, магазините бяха затворени, но светеха газови лампи. Звукът от стъпките на Ваялид и Джеф отекваше в тишината.
От различните кръчми, иззад някои от пресечките, дори откъм приземните помещения на театър „Палас“ се чуваха гласове и музика, но Ваялид и Джеф бяха единствените хора на улицата. Беше студено и Ваялид придърпа яката на палтото си плътно около врата си и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
— Някога съжалявала ли си за нещо, което си казала? — попита я внезапно Джеф.
— Често. Не винаги мисля, преди да кажа нещо, а понякога дори и да мисля, пак казвам нещо неподходящо.
— Аз пък никога не мисля — каза той, сякаш думите бяха нещо, от което той искаше да се отърве с гнева си. — А когато го правя, мисля само какво да кажа, за да нараня най-силно събеседниците си.
— Ти си откровен, понякога дори груб, но не мисля, че се опитваш да нараниш хората.
— Грешиш. Направих всичко по силите си да накарам Джордж да се отърве от Роуз. Когато двамата се ожениха, аз се опитах да го принудя да избере между нея и мен.
Ваялид си помисли за жената, която бе срещнала само преди няколко часа. Трудно й беше да си представи, че има човек, който не се възхищава на Роуз.
— Мислех, че всички я обичат.
— Не можех да забравя, че баща й беше полковник от армията на Съюза. През всичките тези години й го припомнях, държах го като меч опрян в гърлото й.
— Как нещо, което се случи тази вечер…
— Държах се също толкова лошо и с Фърн — прекъсна я Джеф. — Никога не й позволих да забрави, че баща й е бил един дърдорко, нито пък, че някога тя носеше панталони и че все още ругае като мъж.
Внезапно тя разбра.
— Ти се чувстваш виновен.
Бръчката на челото му стана по-дълбока.
— Когато ми каза, че тя ще умре, всичко ми се стори толкова различно. Беше добра съпруга на Медисън. Остави се да забременее с толкова много деца, въпреки че сигурно още от първия път се е страхувала, че може да се случи нещо лошо. Възпитаваше синовете си с желязна ръка. Грижи се те да имат всичко необходимо, за да бъдат щастливи, но е сложила черта, която не им позволява да прекрачат. Ако тя умре, с нея ще си замине и много добро. А аз никога не съм й го казвал. Тя все още си мисли, че я мразя.