Както и да е, след официалната част Вазов с антуража си и с министър Омарчевски бяхме поканени „на чай“ в дома на видния тогавашен тютюнофабрикант Митев. В едно тясно антре наредихме на една подвижна закачалка цилиндрите и палтата и се пръснахме в две-три богато наредени стаи, с широко отворени врати. Големците с домакините бяха в салона, а ние, няколко нижни чинове, бяхме в една малка стаичка. Ядохме и пихме до късно и дойде време да тръгваме. Натъпкахме се в тясното антре и награбихме цилиндрите. Вазов, най-висок между всичките, залисан в разговор с домакина, посегна последен за цилиндъра си. Но отведнаж се намръщи. Свали пак цилиндъра, разгледа го, обърна го отсам-оттам, турна го пак на главата си и викна сърдито:
— Тоя цилиндър не е моят.
После извика силно разгневен, като че някой му нанесе непоносима обида:
— Кой ми взе цилиндъра?
Настана смут.
— Кой ми взе цилиндъра? — закрещя той.
Неприятен момент бе тоя. Станало беше нещо и грозно и нелепо. Грозно и нелепо е да видиш идол, на който някое нищожество бишна венеца от главата.
Отведнаж той посегна и грабна цилиндър от главата на един от нашите другари.
— Да, ето моят цилиндър. Ти нарочно си го взел и си ми оставил тая вехтория! — викна Вазов, целият зачервен и още повече разгневен.
— Не, господин Вазов, тоя цилиндър е моят имате грешка.
— Твоят — изкрещя Вазов. — Че ти кога си имал цилиндър. Аз с тоя съм министерствувал и добре си го познавам.
И той турна цилиндъра на главата си и излезе сърдито, като не каза дори сбогом на домакините.
[Излиза в сборника „Иван Вазов — спомени, материали и документи“, ред. акад. Николай Лилиев, 1949, с. 123–127. Тези спомени са написани по случай 100-годишнината от рождението на Иван Вазов през 1948 г.]