Обикновено сядах на съседната маса, обърнал гръб на приятната компания, хапвах надве-натри и бързах да изляза сред многотията на плаца, разбира се, колкото може по-демонстративно, но постепенно Марина намери начин да ме задържа, говорейки ми най-често в трето лице: „Дали е доволен младият господин от днешния обяд?“ или: „Какво ли мисли младият господин за извънбрачните връзки?“. По онова време името на лорд Бръндейдж твърде често се мотаеше по вестниците, така че почти незабелязано станах „лорда“: „Не намира ли лордът тазсутрешните макарони малко сурови?“, докато накрая отпадна всичко, с изключение на Бръндейдж, но вече променено на Брънджи: „Брънджи пак се е нацупил, да не са го изпитвали?“. Германа и Попеско отговаряха вместо мен и я зяпваха предано, като че ли ей сега ще им пъхне по една бучка захар в устата. Райна не споделяше техния ентусиазъм, седеше мълчаливо на стола и се топеше от яд. Макар и миниатюрна, Райна си беше пълноценна жена, за разлика от двамата балъци разбираше много добре играта на Марина и знаеше много добре, че те бяха само мостчето, което тя прехвърляше, за да мине от другата страна на пропастта, и което след това щеше да ритне или в най-добрия случай да остави в резерв, ако някой ден рече да се върне. Райна разбираше прекрасно и моята игра, а това още повече я вбесяваше. Марина едва ли би се трепала да ме спечели, ако не се дуех така старателно — тя беше свикнала да отваря всякакви врати само с дъха си, къде по-знатни мъже се свиваха гальовно в краката й, размахали кротко опашка. В началото просто от инат, а по-късно съвсем съзнателно, стъпквайки с два крака цялото си възхищение, останал без сън и отънял от нерви, аз се дърпах настрани, криех се и бягах, в крайна сметка едно такова бягство и от нея, и от мен сигурно щеше да ме доведе до полуда, но това бе единствената възможност да раздухвам огъня, да дразня болезненото й самолюбие и да я карам постоянно да си задава въпроса, на който не можеше да отговори никой в целия пансион: „Този пък какво иска?“ Иначе пансионът ни приемаше като общо взето доста хомогенен състав, обяснявайки си привързаността на Марина с нейния капризен и непостоянен характер. Ние пазехме тази битка между двама ни по-съкровено от всяка тайна, слънцето си печеше в слънчеви дни, а в дъждовни валеше дъжд. Така стояха нещата, преди Марина да попита новата ученичка как се казва и да чуе за първи път името и: Дана.
Тогава, след скандала й с едноокия Джо и по време на обяда, Марина не пророни думичка. И следобеда не я видяхме, скри се някъде, забута се в пансиона, но на другия ден още преди закуска получих първата странна бележка: „Дана има свиреп брат. Тренира джудо във Франкфурт на Майн.“ Втората бележка почти я настигна, само че вече подписана с едно кратко „М“: „Дана, вероятно от Йорданка. М.“ След това всяко междучасие Райна се изправяше тържествено пред мен и ми връчваше нова записка, както посланик връчва акредитивните си писма. Последната беше съвсем объркваща: „Обиколка на ханша 79 срещу 81 сантиметра. М“.
На обяд директорът Цончев отново строи гимназията, за да обяви амнистия. Той най-болезнено изживявал всяко наказание, което бил принуден да ни налага, на него му било изключително тежко да ни лишава от такова културно развлечение, каквото е киното, но пък от друга страна ние би трябвало да проявяваме известно разбиране, всеки поотделно да търси и да намира личната си вина. За Верка не спомена нищо, все едно, че не е била. После се обърна към Парасков и нареди:
— Парасков, води ги! С песен!
Марина се залепи за нас моментално, пресилено весела и бъбрива, сякаш някой друг бе ме замерял цяла сутрин с бележки. Нейното семейство беше доста объркано и тя избягваше да говори за него, знаехме само, че майка й е пианистка, народна артистка, която рядко се връща в България, но сега, кой знае защо, Марина започна подробно да ни описва хола в техния апартамент, който бил малко по-голям от столовата, представете си, с картини от най-скъпите художници по стените и огромен роял „Петроф“ по средата, а прозорецът към улицата слизал почти до пода, отсреща се виждал входът на кино „Вазов“ и тя можела да ходи там, когато си поиска, при това без песен. Обаче на кино тя не ходела, кой ще ти ходи на кино, когато телефонът постоянно звъни, къщата се пълни с гости от сутрин до вечер, всичките един от друг по-интересни, повечето пристигащи от чужбина с подаръци и за нея, и за майка й, тя просто нямала къде да ги слага вече тези подаръци, и т.н., и т.н., докато най-сетне влязохме в киносалона, светлините изгаснаха и Марина изведнъж млъкна на средата на някаква дума, свита на кравайче върху стола.