— Стига! — промъкна се зад печката Марина, плъзна се по стената и спря до олтара. — Ела!
— Къде? — с мъка отворих уста аз. Глътката ми щеше да се счупи, така беше пресъхнала.
— Вътре.
— Там е тъмно.
— Именно — вмъкна се Марина.
Минах по нейния път зад печката, очите ми съвсем ослепяха от горещината. И в олтара влязох като слепец, с протегнати напред ръце. Марина ги пое, притегли ме към себе си и едва когато започна да ме целува разбрах, че беше гола. Да, гола.
Събота
— Ти що си прав, бе? — хвърли върху катедрата приборите си за чертане Баръмов и недоволно огледа дъската.
— Ми аз, куто дойдох… — запецна Джеки, — куто дойдох…
— Какво „куто дойде“?
— Чина го нямаше.
— Как? — изправи се на пръсти Баръмов и в същия момент забеляза, че и неговият стол липсва. — А моят стол къде е?
— Куто дойдох, беше… Нямаше го — каза си най-сетне всичките думички Джеки.
— Я стани, бе! — тръгна към него Баръмов, но пътьом се сети: — Седни, седни! — ядоса се още повече той. — Остани си така! — кресна накрая. — Всички да станат!
Класът се изправи като един, Фют незабавно подпря Анастасия.
— Престани с твоите палячовщини! — мина във фалцет Баръмов. — Къде ми е столът? Къде е чинът на този бунак? Какво става тук?
— Може чистачката нещо… — обади се ученикът Костов, но Джеки мигом го опроверга:
— Мен и тетрадките ми ги няма.
— А така! — плесна с ръце Баръмов. — Какъвто си умен и талантлив, сега съвсем я оплескахме! Какво да ви правя, кажете? — продължи да се самонавива той. — Десета година съм учител, такова чудо не съм виждал! Ще изпитвам! До един ще ви изпитам! И ще стоите прави! Да видите вие кон боб яде ли!
Това му беше любимата приказка, всички в гимназията по някакъв повод виждаха, научаваха или им биде показвано от него дали конят яде боб, но този път положението наистина ставаше застрашително и везните на крайната победа все повече клоняха към разгневения математик. Едно тотално изпитване в такова настроение предварително ни обричаше на пълна гибел, милост не можеше и нямаше да има. Сигурен бях, че почти целият клас знае или най-малко се досеща къде са изчезнали толкова нужните на Баръмов чин и стол, сутринта печката още пареше, въпросът бе кой ще ме издаде? Джеки отпадаше още на първо гласуване, той друга оценка освен „двойка“ по математика не познаваше, така че по тази линия Баръмов не можеше да го стресне, Германа и Попеско също отпадаха. Оставаха ученикът Костов, Фют, Първан, Ростислав и Дебелия Динко, който освен дето беше формен вундеркинд, трябваше по решение на родителите си да следва архитектура. Душицата ми се вледеняваше само като погледнех побелялата му от пърхот глава. Оставаха обаче и жените, с изключение на близначките всичките до една отличнички. Райна щеше да преглътне двойката, сигурен бях, може би и Генадия. Дотук стигаха надеждите. Ясно, подпрях се с ръка на чина, отърване няма. Вече се виждах изправен пред цялата гимназия, главата наведена, пръстите на ръцете изтръпнали, чувах и пискливия глас на директора Цончев, който, ученици, не е в състояние дори да проумее как може да ми хрумне такова нещо! И какво наказание трябва да ми се наложи, когато той, дето е с огромен педагогически опит, не си спомня случаят да има прецедент! Поведението вероятно щеше да хвръкне с две единици, по-страшно бе писмото, в което трябваше да обяснявам простъпката си на абсолютно невинните ми родители, плюс сметката за чина и стола в петкратен размер. Ами ако ме изключат! Сякаш ме ритна някой в свивките зад коленете, приклекнах чак.
— Ще ви науча аз кон боб яде ли! — започна екзекуцията Баръмов. — Номер първи на дъската!
Издънването дойде там, където най-малко го чаках. От Фери и Нина. Аз въобще бях забравил за тях, изобщо не ги включвах в сметката, макар че гнездяха точно под носа ми. Дето се вика, духах им зад врата.
— Нека Иван да каже! — обадиха се задружно двамцата. Ще помислиш, че са го репетирали преди това.
— Защо Иван? — раздвижи се Баръмов. Дебелия Динко вече подсмърчаше до него като първи номер от програмата, той го изгледа свирепо, вдигнал за момент показалец, после бодна показалеца в гърдите му: — Всичко за лемата! — и чак след това се обърна към тях: — Защо Иван?
— Защото е дежурен — кривнаха главички Фери и Нина. Единият наляво, другият надясно.
— Правилно — съгласи се Баръмов. — Иване, говори!